Когато и последният човек е погълнат, хрилете започват да дишат, люспите се задвижват, създанията започват предпазливо да загребват вода с перки, завиват, показвайки своите цветове и маркировка, и се понасят към мястото, където знаят, че има достатъчно пространство за техния дълъг и стремителен порив за отделяне от океанското дъно.
Ние виждаме как, мънички в течната далечина, те се оттласкват нагоре, концентрират се върху очакващото ги пътуване, забравят за всичко и набират мощ, проправяйки си път през теченията от морски вятър. Издигат се свободно от дъното в облак от завихрена тиня, светят ярко, стрелкат се нагоре към повърхността на морето, намират своя път и поемат към далечния хоризонт, загубвайки се от погледа в синевата.
Пристигат и си отиват, внимателно освобождавайки хората и внимателно вземайки ги на борда. Пътуващите из планетата риби доплуват дотук, със силен тътен, за да бъдат разпознати навреме от хората, които бдително ги очакват. Някои от наблюдаващите са експерти, с лесно запомнящи се латински имена, с установени привички и жизнена среда.
Преди години, още преди самолетите да бъдат снабдени с апаратура за радиовръзка, когато бяха построени първите контролни кули, всяка кула притежаваше „светлокафяво оръдие“, с което дежурният офицер можеше да насочва цветен светлинен лъч към пилота в самолета и да му дава указания какво да прави. Ако е подаден мигащ зелен сигнал, самолетът получава разрешение за рулиране. Ако е непрекъснат червен: стоп! Непрекъснатият зелен сигнал пък означава, че е разрешено приземяване.
Днес цялата комуникация се осъществява посредством една прецизно работеща системата радиовръзка. След като всяка авиокомпания дава по 3 хиляди долара за радиоапаратурата (за всеки свой самолет), естествено е да очаква тя да работи добре.
Въпреки това, когато се качих на последните стъпала, водещи към стъкленото „орлово гнездо“ на контролната кула на летище „Кенеди“, първото нещо, което грабна погледа ми, беше именно „светлокафявото оръдие“, окачено на скрипец на тавана. То висеше там съвършено необезпокоявано, покрито с прах.
Някъде високо из тази зала, която представлява квадрат със страна 20 фута, има конзоли на радио- и радарни антени, табла с шалтери за контролиране на светлините на пистите, комуникационни връзки със залите за управление на въздушното движение, автоматичен телетип за ритмично подаване на информация за метеорологичната обстановка, скбли, отчитащи скоростта и посоката на вятъра. (Винаги ми е изглеждало странно, че и сега един стотонен пътнически самолет маневрира във въздуха, за да се приземи срещу вятъра. Човек би могъл да си помисли, че сме станали безразлични към нещо толкова несъществено като вятъра, но всъщност това не вярно.)
В тази зала работят пет души, четирима от които млади, и един по-опитан диспечер — ръководител на въздушното движение, който седи зад своето бюро, докато другите стоят прави и гледат надолу към тяхното царство.
Малко преди пладне е, денят е мрачен, мъглата ни е похлупила със сивия си купол. На изток все още се вижда Ямайка Бей, ясно е и на юг, отвъд Дясна писта №13. На север и на запад можем да различим само крайните контури на летището, но не и да видим нещо отвъд тях.
Контролната кула всъщност е върхът на един пилон, напомнящ за кула, украсяван с цветя и ленти на Първи май в Англия. Около него самолетите рулират в кръг по обиколни писти — по посока на часовниковата стрелка от южната и в обратната посока — от северната страна на кулата, като всички се вливат в рульожката, която извежда до Дясна писта №13 — пистата за излитане. Нейната „сестра“ Лява писта №13 е предназначена само за кацане — прилича на дама, останала без кавалер, изглежда толкова самотна там сред мъглата.
Самолетите избухват в светлини при излитане, издигат се рязко нагоре и аз потрепервам, наблюдавайки техния порив за набиране на височина. Двигателите са максимално напрегнати — пилотът така печели прехраната си, успявайки да издигне тази тежка машина в небето — самолетите изчезват в мрачната далечина с неестествено щръкнали нагоре носове.
В момента има двадесетминутно закъснение при излитащите самолети, двадесет минути трябва да се чака на опашката за излитане, но в кулата не цари напрежение. Сега има време младите да побъбрят за отпуски и почивки, има време за прозявка, за по една цигара в този оборудван с климатици куб.
Долу, на земята, фонтаните на светлоотразяващата водна площ са изключени. Паркингите се поопразват. По протежение на заобикалящия ни пръстен от терминали пред очите ми се открива рядка гора от работещи подемни кранове — три в новата зона северно от Бритиш Овърсийс Еъруей Корпорей-шън, четири в сградата на Нешънъл, три в Трансуърлд Еър-лайнс, два в Пан Америкън — всички те пристрояват разширения за своите големи самолети. Общо в момента работят 15 крана, вдигайки огромни кофи с бетон и пръти арматурно желязо.