Ръководителят на въздушното движение, по-възрастният служител, отваря една смачкана бяла чанта и изважда върху бюрото три сандвича с ръжено хлебче и шунка. Наземният контрольор, който говори с всички рулиращи самолети, му се обажда по радиостанцията:
— Източният иска да знае колко е закъснението. Имате ли нови данни?
— Има шест… — казва инспекторът на себе си и тогава му отговаря: Кажете му половин час.
Наземният контрольор натиска копчето на своя микрофон:
— Източен 330, има около половин час закъснение. Всеки диспечер носи слушалки, настроени на определена радиочестота, така че аз не мога да чуя какво му отвръща Източен 330.
— Хубав сандвич — казва инспекторът по навик, притеснен от вниманието на смълчаните си колеги. От неговите думи тръгва разговор за вкусни сандвичи, за обеди, за пилешките деликатеси и салати.
На кулата има четири радарни екрана. И един брой на Ню Йорк Поуст.
И ето че вратата отдолу се отваря и един човек се качва по стълбата, без изобщо да бърза, дъвчейки клечка за зъби.
— А, ето те и теб, Джони. — казва наземният контрольор. — Мислех си, че днес ще остана без обяд.
Получилият своя обяд контрольор отделя малко време, за да предаде на човека, който му достави огромно облекчение, информация за разположението на самолетите и му подава микрофона. Неговият спасител поклаща глава и отваря кутия безалкохолно, дъвчейки през цялото време онази клечка.
Навън, по ръба на мъглата Боинг 707 докосва настилката, приземявайки се на Лява писта №13.
Оттук терминалът на Трансуърлд Еърлайнз наподобява на главата и очите на огромна оса, с отворени челюсти и крила и тяло, заровено в пясъка. Тя наблюдава кулата.
Двадесет самолета чакат на опашката за излитане.
— Хайде, твой ред е бебе-Джони — казва ръководителят движение, отговарящ за изпитанията, държейки в ръка лист хартия, на която са изписани някакви номера.
— Хм, още един хугенот? — отговаря бебе-Джони, гледайки номерата „Те се събират на изходите“
— Ей, Боб, мястото няма да ни стигне с всичките тези хугеноти?… „Америкън 183, сър, трябва да обърнете тук, цялата тази част от пистата за рулиране е затворена.“
Един тримоторен Боинг 727 убива скоростта си и спира, обръща се съвсем бавно, сякаш е спънат. Стотина ярда пред него пистата за рулиране е само набраздена гола пръст, със следи от гредери, които я „сресват“ напред-назад, напред-назад.
— „Нека го наречем четиридесет минути… четиридесет минути закъснение.“
В момента, в който си тръгнах от контролната кула, закъснението беше вече един час и опашката за излитане бе дълга четиридесет самолета.
В света на летище „Кенеди“ има две царства. Едното е Царството на Пътника, в което клиентът управлява и всички се подчиняват на неговите прищевки. Той властва върху земята отвън, върху ръкавите, магазините и услугите, митницата, гишетата за билети, бюрата на авиокомпаниите и девет десети от задната част на всеки самолет, където внушаващи доверие стюардеси усърдно им предлагат разхладителни напитки.
Останалата една десета от този самолет е Царството на Пилота. А пилотите са забележителна порода хора. Те почти без изключение са хора, които са влюбени в летенето и работят на борда на въздушния транспорт не защото искат да помогнат на пътниците да достигнат своите многобройни летища, а само защото обичат да бъдат в небето. Повечето от тях са добри в своята професия и не биха били полезни на друго място. Изключенията от общото правило, онези, които могат да се справят отлично и с друга работа, не са сред най-добрите пилоти. Те изпълняват добре с рутинните задачи, но в моменти, които изискват истински професионални умения (това се случва много рядко днес и ще се случва още no-рядко в бъдеще), са аматьори в небето.
Най-добрите пилоти са онези, които започват да летят още като момчета, които стигат до своите шапки със златни ширити, преминавайки през тежки изпитания, провали и беди в свързаните със земята житейски неща. Не притежавайки темперамент или способност да се подчиняват на дисциплината и да понасят скуката на колежа, те не издържат изпитите, напускат колежа и избират да станат професионални пилоти — записвайки се във военновъздушния корпус, или минавайки по по-трудния път — като мият пода на хангарите, зареждат с гориво самолетите, обслужват селскостопанската авиация, разхождат пътници с малки самолети, работят като инструктори, търсят си работа от летище на летище из страната и накрая кандидастват за работа в авиокомпаниите. Тъй като няма какво да губят, опитват и за тяхно голямо щастие биват взети на работа!