Всички пилоти живеят в едно и също небе над заобикалящия ни свят, но пилотите от авиолиниите срещат повече трудности и водят по-суров живот от другите техни колеги, дори от военните летци. Те трябва да лъскат обувките си, да носят вратовръзка, да бъдат любезни с всички пътници, да спазват правилата на всяка авиокомпания и федералните разпоредби за въздушно движение и не трябва никога да изпускат нервите си.
В замяна на това получават: а) повече пари за по-малко труд в сравнение с който и да е търговец и най-важното, б) имат привилегията да пилотират едни от най-добрите самолети, без да има нужда да се оправдаят за това.
Днес повечето авиокомпании изискват от кандидат-пилотите да са завършили колеж и така губят безупречни летци, които отиват в компаниите, изпълняващи извънредни и чартърни полети (те всъщност се нуждаят от по-добри пилоти, които да могат да се справят с по-широк кръг проблеми), в селскостопанската авиация и в големите концерни, разполагащи със свои собствени самолети. Изискването за завършен колеж не е особено прозорливо. Всичко, на което един учил зоология пилот може да се опре, се свежда до „Ихтиология 201“, а един обучавал се да лети през целия си живот пилот (хората от тази група са цял легион, но ще намаляват в бъдеще) използва знания и умения, придобити от интерес и любов към професията.
В най-добрия случай пътеката, свързваща двете царства на летище „Кенеди“, е еднопосочна… никой не се движи към царството на пилотите, ако самият той не е пилот. Добрият летец видимо се чувства като болен на земята, освен ако не говори за летенето, което всъщност и прави.
Можеш да забележиш това, когато наблюдаваш завръщащите се от дежурство пилоти на летище „Кенеди“, независимо за коя авиокомпания работят. Те са несръчни, смутени, гледат напред, бързат да се освободят от Царството на пътниците и да се озоват на по-уютно място.
Всеки до болка осъзнава своята отчужденост в ръкавите и украсените зали на летището. За тях няма нищо по-трудно за разгадаване от човека, който е избрал да бъде пътник, вместо пилот, който е избрал друг живот, вместо да лети, който може да остане далеч от самолетите, да не си мисли за тях и все пак да бъде щастлив. Пътниците са хора от друга раса и пилотите се опитват да стоят толкова далеч от тях, колкото им позволява доброто възпитание.
Попитайте някой пилот колко истински приятели има сред хората, които не са летци, и той ще бъде затруднен да спомене дори едно име.
Пилотът е блажен, той не се вълнува от нищо, което се случва на летището и няма отношение към неговия полет. За него Царството на пътниците не съществува в действителност, въпреки че от време на време поглежда към хората с добронамерена бащинска привързаност. Неговият свят е чист, без циници и аматьори. Той не е сложен. Това е свят, концентриран върху самолета, и обхваща целия спектър, включващ скорост и посока на вятъра, температура, видимост, състояние на пистата, навигационни данни, разрешение за въздушно движение, дестинация на полета, метеорологичната обстановка на резервното летище. И в това се заключава всичко. Има и някои други елементи: старшинство, шестмесечни медицински прегледи, проверки на самолета, но те са второстепенни за неговото царство и не изграждат сърцевината му. Дали наземното движение е задръстено от десет хиляди автомобила, дали строителите стачкуват, дали организираната престъпност е отвратителна и вездесъща, извършвайки кражби на летището, които възлизат на милиони долари годишно, той остава абсолютно незасегнат от това. Единствената реалност за пилота е неговият самолет и силите, които му въздействат по време на полет. Ето защо гражданската авиация е най-безопасният начин на придвижване в човешката история.
Перспектива
Преди време обичах да проследявам с поглед пътя на железопътните релси. Все им се чудех. Заставах между тях, взирах се в далечината, в която се губеха, където разстоянието между тях се скъсяваше, където се доближаваха една до друга, докосваха се — точно на пет мили на запад, на линията на хоризонта. Чудовища локомотиви минаваха по тях през града и отгърмяваха със свистене на запад. И тъй като локомотивът е гигант, който се нуждае от успоредни релси, винаги си представях как някъде там, в далечината, щеше де се появи огромна купчина от димящи останки, точно отвъд мястото, където двете релси се сближаваха. Мислех си, че машинистите трябва да са дяволски смели мъже, влаковете профучаваха покрай главната улица, а те се усмихваха широко и махаха с ръка, устремени към сигурната смърт, която ги дебнеше на хоризонта.