След като пристигнах в Денвър, известно време пилотирах леки самолети, обикалях страната и участвах в състезания по майсторско пилотиране. Често си мислех за търговския пътник и се питах отново и отново какво си спомням аз за своя живот. Към кои времена на истинско приятелство, истински приключения и истински живот бих се върнал, какво би възкресила паметта ми. Слушах хората около мен по-внимателно от всеки друг път. Слушах ги, докато седяхме, скупчени на тревата под нощното небе и крилете на стотици различни машини, докато се приличахме на слънце или безцелно се разхождахме и бъбрехме, а пред очите ни се простираха редици от ярко оцветени антики, самоделки и спортни самолети:
— Подозирам, че това, което ни кара да летим, каквото и да е то, е същото онова нещо, което тегли моряците към морето — каза един от пилотите. — Някои хора никога няма да разберат защо го правим и на тях ние не можем да го обясним. Ако те имат желание и сърцето им е отворено, ние можем да им покажем това, но не и да го разкажем.
Така е. Попитайте „Защо летиш?“ и аз не бих могъл да ви отговоря. Вместо това бих ви завел до летището в някоя съботна сутрин в края на август, когато слънцето е в небето, заедно с едно облаче, а хладният вятър постепенно стихва, извайвайки ясни фигури от леки самолети, гмурка ги в дъгата и ги приземява леко на тревата. Ще усетите миризмата на метал и плат във въздуха, ще чуете свистенето на витлото и пухтенето на двигателя, ще видите малка машина, задвижваща перката си като детска книжна въртележка, подготвяйки се да излети.
Елате за малко тук, за да се срещнете с някои от хората, които са избрали да притежават и управляват тези машини, да разберете що за хора са те и защо летят, и дали заради този свой избор по нещо се различават от другите хора по света.
Можете да погледнете пилота от военновъздушните сили, отваряйки със замах сребристия фанар на лекия самолет, който пилотира в свободните си часове, докато мощният му изтребител си почива.
— Предполагам, че съм влюбен в летенето и преди всичко в невероятната хармония и разбирателство между човека и машината. Това не се отнася за всеки пилот, позволете ми за малко да бъда романтичен — само за онзи, за когото летенето не е работа или разнообразие, а самият живот, за онзи, който вижда в небето своя дом.
Чуйте този пилот — той наблюдава критично своята съпруга, докато тя упражнява приземяване на покрита с трева писта: „Понякога я наблюдавам, без тя да знае. Целува перките на витлото, преди да заключи хамбара през нощта“.
Един капитан от военновъздушните сили държи в ръка миниатюрно шишенце с боя и внимателно докосва с четка крилото на построения от него спортен самолет. „Защо летя? Много е просто. Не съм щастлив, ако от земята не ме отделя малко въздух“.
След час разговаряме с млада жена, която тази сутрин е разбрала, че един стар биплан е бил унищожен след пожар в хангара. „Не мисля, че можеш да бъдеш същият, ако вече си видял света, очертан в рамката, заключена от крилете на самолета. Ако някой ми беше казал преди година, че ще плача заради един самолет, щях да се изсмея. Но постепенно обикнах тези вехти машини.“
Забелязвате ли, нито един от тези хора, говорейки за причините да излитат в небето и за начина, по който усещат машините, не споменават думите „пътуване“, „пестене на време“ или „какво чудесно средство за бизнес би бил този самолет“. Стигаме до извода, че тези неща очевидно не са толкова важни. Пилотите говорят за приятелството и радостта от летенето, за красотата и любовта, за преживяното в небето, споделено с дъжда и вятъра. Когато ги попитаме какво си спомнят от живота си дотук, никой от тях не забравя последните 23 години. Нито един от тях.
— Това, което веднага изниква в паметта ми, е полетът във формация заедно с Шелби Хикс, който летеше пред мен със своя голям Стиърмен към Каунсъл Блъфс миналия месец. Шелби пилотираше, а Смити беше навигатор в предната кабина — знаете как го прави той, наистина внмателно, запазвайки дистанция, накланяйки се под точно определен ъгъл — и изведнъж вятърът подхваща неговата карта и пфу-у… тя излита от кабината като голяма зелена пеперуда, която се носи със скорост от деветдесет мили в час, и Смити замахва да я хване, и не може да я достигне, и ужасът, който се изписва на лицето му. Шерли в началото е стъписай, а след това започва да се смее. Дори от кабината си можех да видя как той така се заливаше от смях, че по очилата му започнаха да се стичат сълзи, а Смити беше крайно възмутен, но след минута и той започна да се смее, посочи към мен и каза: „Ти си водачът!“.