Какви странни, прекрасни създания са инструментите, машините, самолетите и хората, когато светлината се спусне над тях.
Навсякъде е о’кей
Сякаш някой бе запалил фитила на стофунтова бомба в два часа след полунощ, бе я хвърлил високо над нас в тъмното, докато спим в сеното, и обезумял бе профучал покрай нас.
Кълбо от огън живи ни разкъса на парчета, твърди като куршум капки дъжд се изсипаха като градушка над спалните ни чували, зли ветрове ни нападнаха като освирепели зверове. Трите ни самолета подскочиха обезумели, опъвайки въжетата докрай, напрягаха се да се освободят от тях, дърпаха се силно, хвърляха се встрани, забиваха ноктите си в тях в неистовото си желание да полетят с този полудял вятър.
— Джо, хвани подпората!
— Какво? — думите му бяха отнесени от вятъра и удавени сред дъжда и гръмотевиците. Внезапната светлина на светкавицата го прикова със силата на десет милиона волта, както и дръве-тата, разлетелите се листа и косо падащите дъждовни капки.
— ПОДПОРАТА! ЗАДРЪЖ ПОДПОРАТА!
Легна с цялата си тежест върху крилото — държахме Къба от двете страни, а той се опитваше да ни отнесе на крилете си, понасяйки се из долината.
Джо Джовенко — тийнейджър-хипар от Хиксвил, Лонг Ай-лънд, чиято единствена представа за гръмотевична буря се свеждаше до спомените му за далечно бучене над града в летните вечери, хвана здраво подпората, усука се като змия около нея и започна своята битка с вятъра, светкавиците и дъжда. Косата му се превърна в усукано кълбо от кичури, подскачащи по лицето и раменете му.
— ЕЙ, ЧОВЕЧЕ! — изкрещя той, секунда преди да бъде взривен следващият динамит. — НАИСТИНА НАУЧАВАМ МНОГО НЕЩА ЗА МЕТЕОРОЛОГИЯТА!
След половин час бурята се изтъркули далеч от нас и тъмнината ни обгърна — тиха и топла. Макар и да виждахме как небето просветва и тътне над хълмовете на изток, въпреки че гледахме предпазливо на запад за други светкавици, спокойствието се възцари и ние най-сетне се мушнахме в раздърпаните подгизнали спални чували. Бяхме мокри до кости, но веднага заспахме, всичките шест човека, и никой от нас не си помисли и за миг дори, че Прекосяването на Страната е нещо различно от осъществяване на най-смелите му желания. Нищо не можеше да обезсърчи няколко чудаци като нас. Това, което ни беше събрало и ни бе подтикнало да започнем тази авантюра или другояче казано — което бе довело тази авантюра при нас, беше любопитството, което споделяхме към другите хора, които живееха на нашата планета и в нашето време.
Може би заглавията във вестниците сложиха началото на това Приключение, или статиите в списанията, или новините по радиото. С тяхното безкрайно говорене за отчуждението на младото поколение, за пропастта между поколенията, превърнала се в дълбока бездна, която не може да бъде преодоляна, за единствената надежда, която хранят младите хора — да разбият тази страна на парчета, без след това да я построят отново… може би точно оттук започна всичко. Разбрах, че не познавам тези деца, също така си спомних, че не познавам човек, който да не е разговарял с желание със самите нас, в миналото, когато бяхме деца. Смятах, че имам какво да кажа на тези юноши, които поздравяваха с „Мир“, вместо със „здравей“, но не знаех какво точно трябва да бъде то.
Какво щеше да стане, ако пилот с малък самолет с криле от плат, се приземеше до пътя, за да предложи на нарамилия раница стопаджия разходка в небето? Или какво щеше да се случи, ако двама летци направеха място в своите самолети за две градски момчета, за да прелетят заедно около сто мили, или около хиляда мили; полет, който можеше да продължи седмица или две над хълмовете, фермите и равнините на Америка? Момчета, които не познаваха страната си и не бяха хвърляли поглед отвъд оградата на училището си или минаващата покрай града магистрала.
Кой щеше да се промени — децата или пилотите? Или може би и едните, и другите и каква промяна щеше да настъпи? Къде щяха да намерят пресечни точки и какво щеше да ги отдалечи едни от други, така че думите им да не могат да се чуват през огромната бездна?
Единственият начин да разбера това беше да предприема това пътуване и ето как Прекосяването на Страната започна.
Първият ден на август 1971 година беше мрачен и мъглив — всъщност следобедът беше такъв, времето през което пътувах към Ню Джърси. Приземих се на летището в Съсекс, за да се присъединя към другите.
Луис Левнер притежаваше Taylorcraft от 1946 и идеята да летим над непознати за нас места му допадаше. Избрахме за своя цел срещата на пилоти в Ошкош, Уисконсин, една достойна цел на това пътешествие, дори всички останали да се откажеха в последната минута.