Глен и Мишел Норман от Торонто, Канада, чуха за този полет и макар да не бяха точно тийнейджъри-хипари, също не познаваха тази страна и с нетърпение очакаваха да я разгледат с техния Luscombe от 1940. А там на моравата, където се приземих, стояха две момчета, които се бяха дегизирали като хи-пита, така че целият свят да разбере, че са такива. Дълги коси, спуснати до раменете, парцаливи превръзки през главата, изтрити джинси, раници и навити спални чували в краката им.
Единият от тях — Кристофър Каск, сериозно, кротко, почти безмълвно момче, беше спечелил стипендия „Реджентс“ в своя колеж, чест, с която бяха удостоявани само най-блестящите 2 % от всички ученици. Той обаче не смяташе, че колежите са най-добрите образователни институции за неговата страна, тъй като обучение, насочено единствено към намиране на добра работа, за него не бе истинско образование.
Джоузеф Джовенко бе по-висок от приятеля си, по-общителен и очите му пъргаво шареха наоколо с проницателния, внимателен поглед на фотограф. Той предричаше голямо бъдеще на видеолентата в развитието на изкуството.
Никой от нас не знаеше какво ще се случи, но предстоящата авантюра ни изглеждаше забавна. Хвърлихме нетърпелив поглед към небето, към мъглата и облаците, без много да приказваме, тъй като не знаехме как да разговаряме помежду си. Накрая кимнахме с глави, качихме спалните си чували на борда на самолетите, запалихме двигателите, понесохме се по пистата и излетяхме.
Сред шума на машините не можех да попитам момчетата как се чувстват във въздуха и за какви мисли се въртят в главите им.
Аз мислех за това, че първият ни полет нямаше да ни отведе твърде далеч. Облаците забъркаха сив бульон над гребените на планините на запад, а огромни късове мъгла димяха сред клоните на дърветата. Блокирани откъм запад, летяхме на юг десет мили, петнайсет мили и накрая погълнати от врящата супа, която непрекъснато се сгъстяваше около нас, се спуснахме надолу, за да се приземим на малка затревена писта в близост до Андовър, Ню Джърси.
Сред тишината на това място дъждът започна леко да трополи по крилете на самолетите.
— Едва ли бихме могли да наречем това добро начало — се обади някой.
Но децата не бяха обезсърчени.
— Цялата тази земя на Ню Джърси! — възкликна Джо. — Мислих, че е по-гъсто населена.
Докато разгъвах одеялото си в тревата, тихичко започнах да си тананикам мелодията на Насекоми, стойте далеч от моя дом, доволен, че не всички бяха посърнали от лошото време и с надежда за ясна зора, което би ни дало възможност да хвърлим поглед отвъд хоризонта.
Валя през цялата нощ. Дъждът барабанеше върху тъпана на платнените криле на самолетите, наподобявайки шума на тежки стъпки по чакълена настилка, и глухо отекваше, потъвайки в сухата трева. След минути той започна шумно да цопва в земята, превърната в блато. Към полунощ изгубихме надежда, че някоя звезда ще блесне на небето или че ще успеем да заспим в това мочурище; в един през нощта се натъпкахме, прегънати на две в самолетите, опитвайки се да подремнем. Към три часа пълното мълчание бе нарушено от Джо:
— Никога досега не съм виждал толкова проливен дъжд. Зората се разпука късно поради мъглата… четири дни ни преследваха мъглите и облаците и валеше дъжд. Четири дни, в които използвахме всяка добра възможност, за да летим, изплъзвахме се на бурите и ги заобикаляхме, скачахме от едно малко летище на друго и изминахме общо 62 мили в посока към Ошкош, от който ни деляха още 1000. Преспахме в хангар в Стродсбург, Пенсилвания, в офиса на летището в Поконо Маунтин, в клуба на училището за пилоти в Лейтън.
Решихме да водим дневник на нашето пътуване. След дълги разговори сред дъжда и мъглите започнахме да се опознаваме.
Джо вече бе убеден, че всеки аероплан притежава своя индивидуалност и характер и говореше как самолетът ето там в ъгъла на хангара, боядисан в синьо и бяло го изнервя.
— Не зная защо. Има нещо в начина, по който си седи там и ме наблюдава. Не го харесвам.
Пилотите подскочиха при тези думи и започнаха да разказват истории за самолети, чието поведение е било необичайно и необяснимо — когато излитат от невъзможно къси разстояния, спасявайки нечий живот, или издържат достатъчно дълго във въздуха над назъбените върхове на планините при повреден двигател. Говорихме за управлението на полета, за двигателя и вит-лата, след това за пренаселените училища и наркотиците, разпространявани в близост до тях, за това как рано или късно таеното в мислите се случва в живота. Навън бе мрачно и валеше дъжд; вътре в кабината кънтяха гласове или се носеше шепот.