В дневника ние записвахме всичко, което смятахме, че не можем да изговорим на глас.
„Това наистина е нещо!“ — написа Крие Каск на четвъртия ден. „Всеки ден е наниз от изненади — случват се някои наистина немислими неща. Човекът ни даде под наем своя Мустанг, даде ни своя Кадилак, разрешават ни да нощуваме на летищата и наистина правят всичко възможно, за да се чувстваме добре. Няма никакво значение къде се намираме или дали някога ще стигнем до Ошкош. Навсякъде е о’кей.“
Отзивчивостта на хората беше факт, в който децата не можеха да повярват.
— Често се разхождаме с Крие из универсалните магазини — каза Крие, — или просто вървя след него по улиците и наблюдавам как хората го гледат. Косата му беше по-дълга, отколкото е сега. Подминават го и извръщат глави, някои дори спират, правят гримаси или подхвърлят някоя забележка. Не го одобряват. Можеш да видиш антипатията в очите им, без въобще да го познават.
След тези думи на Крие започнах да се вглеждам внимателно в лицата на хората, които наблюдаваха с интерес нашите хипита. Всички изглеждаха шокирани, когато ги виждаха за пръв път, по лицата им се четеше същото слисване, което изпитах и аз в началото. Но ако някое от момчетата имаше шанса да проговори, възможността да покаже, че те са мили деца, които нямат намерение да пускат бомби и да хвърлят всичко във въздуха, тогава този проблясък на враждебност мигновено изчезваше.
Над планинските била в западна Пенсилвания отново бяхме хванати в капана на лошото време. Върнахме се назад, направихме кръг и се приземихме в едно продълговато поле, осеяно с купи сено, някъде до Ню Махонинг.
Едва стъпихме на земята и видяхме как към нас се приближава камион, който се носеше леко из мокрото стърнище, издавайки мек, хрупкав звук.
— Някакъв проблем ли има? — бяха първите думи на фермера, скочил от камиона. След като видя хлапетата, той се намръщи.
— Не, сър — отвърнах. — Малка неприятност. Облаците се спуснаха твърде ниско и решихме, че е по-добре да се приземим, отколкото да връхлетим върху някой хълм. Надяваме се, че нямате нищо против…
Той кимна.
— Разбира се. Всички са добре, нали?
— Благодарение на вашата нива. Чувстваме се чудесно. След три минути върволица от камиони и коли се проточи по черния тесен път, минаващ покрай мястото, където бяхме кацнали. В околността настъпи оживление.
„… Видях ги да летят ниско над нивата на Нилсън ей там. Реших, че имат проблем с машината. След това се появиха още два, спуснаха се надолу и изведнъж настъпи тишина. Не разбрах какво всъщност се случи.“
Фермерите с техните високо подстригани глави и гладко избръснати лица, се взираха в дългите коси и парцаливите препаски и примигваха в недоумение.
След това чуха Джо Джовенко да казва на Нилсън:
— Това ферма ли е? Истинска ферма? Никога не съм виждал истинска… Израсъл съм в града… това царевица ли е, и така расте от земята?
Начумерените лица се проясниха и по тях заигра усмивка като бледа потреперваща светлина на свещ.
— Да, това е царевица, синко, тя така расте. Понякога се тревожим за нея. Ето този дъжд. Твърде много дъжд се изваля, а и силният вятър — всички посеви са покосени на земята — големи неприятности.
Приятна гледка.
Човек можеше да прочете мислите на тези хора, вглеждайки се в очите им. Хипитата, които ги накараха да зяпнат от удивление, им изглеждаха навъсени и мрачни — хора, които не ги е грижа дали ще вали, или ще е слънчево, какво става със земята и посевите… хора, които не правят нищо друго, освен да се скитат из страната. Но тези момчета, които стояха сега пред тях — не, те не бяха от този сорт хора, това веднага можеше да се разбере.
Когато облаците откриха билото на планината, ние им предложихме кратка разходка във въздуха, но никой от тях не бе готов да полети. Тогава запалихме двигателите, отделихме се от сеното, поклатихме криле за сбогом и продължихме напред по своя път.
„Удивително!“ — написа Крие в дневника същата вечер. „Приземихме се в една нива и разговаряхме с фермери, които говореха с шведски и ирландски акцент — не знаех, че могат да се срещнат такива хора в Пенсилвания. Всички бяха толкова мили. Приятелски настроени. Това наистина отвори очите ми. Много от естествените ми защити бяха разбити. Не се тревожи за нищо, уповавай се на нещата, които се случват. Всичките ми дребни планове за бъдещето бяха сериозно разклатени. Вече не съм сигурен в нищо и това е добре, защото така се отпускам, оставям се на потока от събития.“
От този ден нататък летяхме в ясно, синьо небе над земя с чисто зелено покривало и пръснати тук-там ферми като изкласили слънчогледи.