Днешната младеж е научена да дразни другите по този начин.
Тогава той започна да се смее и сподави смеха си едва когато усети нашите свирепи погледи, които му дадоха да разбере, че за нас това въобще не е забавно и той незабавно ще бъде хвърлен в реката, щом не проявява уважение към по-възрастните пилоти.
Наближава краят на историята. При всеки подобен случай, когато мъже като нас, с посивели бради, които летят от четиридесет години, се приземят по погрешка на друго летище, трябва да кажем, че нашите собствени глави са направени от… че глупаците в небето сме ние.
Какво трябва да бъде направено, щом толкова добър пилот като теб и като мен в отделни моменти може да се заблуди?
Отговорът не се променя. Обучение. Но специалното обучение този път трябва да е следното — без значение колко пъти сме кацали и сме се издигали в небето, никога не трябва да си позволяваме да пилотираме по навик, като в просъница. С натрупването на опита трябва да дойде и знанието, че колкото по-добре се справяме, толкова по-стряскаща и непоносима става глупостта, която проявяваме.
Това се нарича обучение. Нито един от нас тримата не беше се приземявал по посока на вятъра през последните две години и е възможно това да не ни се случи никога повече. Обещаваме, служейки вярно на авиациата, че още първия път, когато Стю се приземи по посока на вятъра, на него няма да му бъде дадена възможност някога да забрави това.
Представи си тъмнина
Представи си тъмнина. Над теб, под теб, навсякъде около теб. Не катраненочерен мрак, просто тъмнина без хоризонт или луна, които да ти дадат посока или мъждукаща светлинка.
Представи си червена светлина. Мека, нежна светлина там пред теб — на командното табло. Едва различаваш циферблатите на двайсет и двата уреда с призрачно тънки стрелки, които сочат към бледи, неясни цифри. Оставяш се на нежната червена светлина, която се разлива и те обгръща. Ако се взреш, би могъл да видиш лявата си ръка върху забуления в мрака лост за управление на тягата, а дясната — върху обсипаната с бутони ръчка на лоста за управление на самолета.
Но не се напрягай да видиш предметите в кабината, гледай само навън и в дясно от себе си. Десет фута те делят от плек-сигласа, който поддържа налягането около теб, и това е пространството, потънало в примигващата червена светлина.
Летиш залепен до лявото крило на водещия самолет във формацията. Знаеш, че самолетът е F-86F; че крилете му са наклонени под ъгъл от 35 градуса; че във фюзелажа са поместени J47-GE-27, реактивен двигател с аксиален поток, шест петдесет калиброви картечници, кабина като твоята и един мъж. Можеш единствено да си представиш всичко това, виждаш само мъждукащата червена светлина.
Представи си звуците. Стенанието на динамото зад теб — злокобно, приглушено и неспирно. На потъналото в полумрак табло пред теб уредите ти казват, че двигателят е достигнал 95 % от своите обороти; че горивото го захранва с налягане от 200 фунта на квадратен инч; че налягането на маслото в лагерите е 30 фунта; че температурата на изходната тръба зад горивната камера и въртящото се колело на турбината е 570 градуса по Целзий. Чуваш стенанието.
Можеш ли да си представиш звуците? Лекото пращене в порестия каучук на слушалките в предпазния шлем. Пращене, което трима други мъже в радиус от 60 фута чуваха в момента. В радиус от 60 фута на височина от 36 000 фута, четирима мъже летяха сами и заедно, профучавайки със свистене през мрака и редкия въздух.
Натискаш бутона с левия си палец и другите мъже могат да те чуят, да разберат как се чувстваш на разстояние от седем мили над земята, която не можеш да видиш. Земята е тъмна, погребана под слоеве, слоеве мрак. Но ти не говориш, нито пък те. Четирима мъже, останали насаме с мислите си, следват проблясващата светлина на водача във формацията.
Всичко останало в твоя живот е съвсем обикновено, делнично банално. Ходиш в супермаркета, минаваш през бензиностанцията, казваш: „Хайде де излезем да вечеряме навън довечера!“. Но понякога се озоваваш далеч от този свят. Там високо в онзи мрак под обсипаното със звезди небе. — Проверка на кислорода.
Плъзгаш самолета леко встрани от проблясващата светлина и се вглеждаш в слабата червена светлина в кабината. Скрита в ъгъла на таблото стрелка посочва 2–50. Сега палецът ти натиска копчето за микрофона, защото има причина да говориш.
Твоят собствен глас звучи странно в ушите ти след дълго продължилата тишина.
— Проверка в номер две, кислородът е нормален — 2–30.
— Проверка в номер три, кислородът е нормален — 2–30.
— Проверка в номер четири, кислородът е нормален — 2–30. И отново се въдворява пълна тишина, затваряш се в себе си, взрян в премигващата червена светлина.