По какво се различавам от човека, който стои зад мен на опашката в кварталната бакалница. Може би той си мисли, че аз съм различен, защото имам работа, която изглежда бляскава и престижна — пилот на изтребител. Сигурно гледа на мен според представите, които си е изградил от кадрите в кинопрегледите, и от сребристите, бързо менящи се фигури в небето по време на авиошоу. Киното и скоростта наистина са част от моя живот, така както подготвянето на годишния отчет за бюджета е негова. Моята работа не ме прави по-особен. Все пак зная, че се различавам от него в едно — разполагам с добър шанс, с който човекът до мен не може да се похвали. Мога да отида на места, които той никога няма да види, освен ако не погледне нагоре към звездите.
Но не моята работа ме разделя от онези, които прекарват живота си на земята, а въздействието, което това високо, самотно място упражнява върху мен. Преживял съм неща, които не могат да се сравнят с нищо друго, които той никога няма да изпита. Дори само представата за реалността на пространството извън тази кабина е едно твърде странно, неповторимо усещане. Само на единайсет инча вдясно и на единайсет инча вляво от мен се простира атмосферата, в която човек не може да живее — едно място, на което той не принадлежи. Бягаме през нея като уплашени елени, който прекосяват открита ливада, знаейки, че ако спрат, това означава покана към смъртта.
С леки машинални движения на ръката премествам лоста, за да запазя разположението си спрямо мигащата светлина на водещия самолет.
Ако беше ден, щяхме да се чувстваме у дома. Един поглед надолу щеше да ни разкрие планини и езера, магистрали и градове, познати неща и места, към които спокойно бихме могли да се насочим. Но не беше ден. Плувахме сред тъмно море, което скриваше земята от очите ни. Ако двигателят откажеше и нямаше място, към което леко да се плъзна, нямаше никакъв смисъл да се двоумя. Ако оборотите на двигателя спаднеха до нула, моят самолет можеше да се носи във въздуха стотици мили, но щом суплото изстинеше, от мен се очакваше да дръпна ръчките, да натисна бутона за катапулта и да полетя в тъмното с моя парашут. Когато е ден, от мен се очаква да спася самолета и да го приземя. Но сега е нощ, навън е тъмно и аз не мога да видя земята.
Двигателят бръмчи успокоително и звездите са все още там. Следваш менливата светлинка и се чудиш.
Ако сега двигателят на водещия формацията самолет спре да работи, какво бих могъл да направя, за да помогна на пилота му? Отговорът е прост. Нищо. Той е на двайсет фута от мен, но ако се наложи да потърси помощта ми, аз ще бъда толкова далеч от него, колкото е и Сириус. Не мога да го взема в моята кабина или да задържа самолета му във въздуха или дори да го насоча към място, подходящо за кацане. Бих могъл само да съобщя на спасителния отряд къде се намира и да му кажа: „Късмет“, преди той да катапултира в мрака. Ние летим заедно, но сме толкова сами, колкото и звездите в небето.
Спомняш си разговора със твой приятел, който направи точно това, напусна самолета си през нощта. Двигателят му беше в пламъци, другите пилоти от формацията бяха напълно безсилни да му помогнат. Когато самолетът му започнал да пада надолу, един от летците извика в слушалките: „Не чакай твърде дълго, за да се измъкнеш навън“. Тези отчаяни думи бяха последните, които той чу, преди да изчезне в нощта. Сега тук летеше мъжът, който бе казал: „Не чакай твърде дълго…“, на човека, с когото бе летял, с когото бе вечерял, с когото се бяха смели на едни и същи шеги.
Четирима мъже летяха сами и заедно в нощта.
— Проверка на горивото.
Още веднъж гласът на водача проряза тишината, нарушавана единствено от монотонното бучене на двигателя. Още веднъж се дръпвам леко встрани, след като хвърлям поглед на едва виждащата се в полумрака стрелка.
— Проверка, номер две, 21–100 фунта.
— Проверка, номер три, 22–100 фунта.
— Проверка, номер четири, 21–100 фунта. Изтегляш се назад към групата, по-близо до блещукащата червена светлина.
Бяхме излетели точно преди час, а уредът за измерване на горивото вече показваше, че е време да се приземим. Изпълнявахме безусловно неговите указания. Странно е с какво уважение се отнасяхме към този уред. Хора, които не изпитваха особен респект към законите, създадени от човека, нито към тези, създадени от Бога, почитаха толкова много едно техническо приспособление. Не можеш да пренебрегнеш това, което приборът ни казва, при това заплахата от наказание не е мъглива и отдалечена в бъдещето. „Ако не се приземиш скоро“, говори той студено, „двигателят ти ще спре, докато си във въздуха и ще трябва да скочиш с парашут в мрака“.