При тези обстоятелства не можех да направя нищо друго, освен да му се подчиня. Докато спирах, забелязах друга фигура, която изникна от задната седалка на Къба. Този човек бе облечен в сиво; едва ли бе на повече от 18 години и ме изгледа с известно неодобрение.
Когато двигателят ми спря да работи, мъжът в черно заговори с тих, равен глас — така можеше да говори само един капитан.
— Сигурно не е приятно да загубиш свой ученик, но не би трябвало да сте небрежен към собственото си пилотиране. Трябваше да направим три обиколки около вас, преди да ни забележите.
Той се обърна към младия си спътник.
— Наблюдава ли приземяването му, мистър О’Нийл? Момчето настръхна.
— Да, сър. При скорост от четири възела, рулира 70 фута, на 6 фута вляво от осевата линия.
— Ще анализираме това кацане по-късно. Ще се видим в прожекционната зала след час.
Младежът все още бе напрегнат, леко наклони глава и си тръгна.
Мъжът ме придружи до асаньора и натисна бутона, на който бе изписано „Ниво седем“.
— От известно време Дрейк иска да се срещне с вас — каза той, — но до този момент вие не бяхте достатъчно добре подготвен за тази среща.
— Дрейк! Искате да кажете Дрейк… Той се усмихна.
— Разбира се, Дрейк, Изгнаника — човекът, обявен извън закона.
След секунда вратата се отвори със свистене и ние тръгнахме по дълъг, широк коридор, тих и безлюден, постлан с мек килим, стилно украсен с диаграми и рисунки на самолети в полет.
Значи той наистина съществуваше. Значи наистина има такъв човек. Когато ръководиш училище за пилоти, чуваш какви ли не странни истории — от време на време слушах и за Дрейк и неговата банда от пилоти. Казваха, че за тези хора летенето се бе превърнало в религия, в единствена реалност.
Говореше се, че нищо друго няма значение за тях, освен стремежът и усилията за постигане на съвършенство. Единственото доказателство за съществуването на Дрейк обаче бяха само няколко листа хартия, изписани на ръка — свидетелство за срещата с него, намерено сред останките на самолет, разбил се след принудително кацане. Те бяха отпечатани в едно списание като любопитен факт и скоро след това историята бе забравена.
Влязохме в широка стая, облицована с ламперия, семпло, но елегантно обзаведена. На едната стена висеше оригинална картина от Амендола на C3R Stearman; на другата — детайлен разрез на двигател на А-65. Моят водач изчезна, а аз не можех да отделя поглед от рисунката на C3R. В нея нямаше никакъв пропуск, нито една грешка — скобите на обтекателя, плетката на ребрата, отраженията по полираната тъкан. Самолетът просто вибрираше на стената, трептеше над тревата, уловен в момент на излитане.
Ако реалността можеше да бъде толкова съвършена, колкото е в картините! Бил съм на толкова много семинари, изслушал съм толкова много режисирани дискусии и доклади, които повтаряха папагалски едно и също: „Ние сме само хора, в крайна сметка. Никога не можем да постигнем съвършенството“…
За миг ми се прииска Дрейк да можеше да оправдае легендата за себе си и да изрече магическите думи:
— Ние можем да бъдем съвършени, приятелю мой.
Той беше висок около шест фута, облечен в черни дрехи, с изпито, ъгловато лице, типично за независимите, силни мъже. Би могъл да бъде както на 40, така и на 60 години, беше невъзможно да се определи.
— Самият Изгнаник — казах изненадан. — Зная, че можете да четете мислите на хората така добре, както и умеете да пилотирате.
— Съвсем не. Но мисля, че вие вече сте уморен от усилието винаги да намирате извинения за неуспехите си. За провалите няма извинение.
Чувствах се така, сякаш през целия си живот досега се бях издигал през облаците нагоре и нагоре, и в този момент се бях озовал на техния покрив. Ако можеше да защити тези свои думи.
Изведнъж се почувствах много изтощен и се нахвърлих върху него, правейки опит да се освободя от тежестта, която ме гнетеше.
— Бих искал да повярвам във вашето съвършенство, Дрейк, но докато не ми покажете вашето идеално училище за пилоти, състава от перфектни инструктори, които никога не се провалят и не търсят извинения, не бих могъл да повярвам на нито една ваша дума.