Това беше последната ми надежда, тест за водача на тези специални пилоти-разбойници, обявени извън закона. Ако той сега си замълчеше и се извинеше за своите думи, щях да продам своето училище за пилоти и да се върна с моя Супер къб в Никарагуа, където щях да изкарвам прехраната си.
Отговорът на Дрейк беше мълниеносна усмивка.
— Последвайте ме — каза той.
Той ме поведе по дълъг коридор, украсен с картини на самолети, от които струеше светлина, и поставени на пиедестали парчета и отломки от известни модели аероплани. След това завихме по друг тесен коридор, който бързо ни изведе навън, на студения въздух, под слабото слънце, в края на стръмен, покрит с трева склон.
Тревата се спускаше надолу около 50 фута и там където се срещаше с равната земя, се образуваше голям мек квадрат, сякаш покрит с перушина — сто ярда дълъг и вероятно десет фута дълбок.
Посивелият мъж, облечен в черно, който чакаше там, погледна нагоре и извика:
— Добре, мистър Терел, когато си готов. Не бързай. Обърнах се наляво и видях мистър Терел — момче на около четиринайсет години, което стоеше на върха на хълма. На раменете му бяха закрепени крехки белоснежни криле от ленено платно, дълги около 30 фута, които хвърляха прозрачна сянка върху тревата. Той пое дъх, наклони се напред и стисна здраво залепената за тях пръчка, която бе основната им носеща греда. Затича се напред, издигна крилете над главата си се отдели от склона, политайки във въздуха. Летя около 20 секунди — люлееше тялото си като гимнастик с бавни движения на краката, балансирайки плавно белите криле.
Захвърли крилете си секунда преди да докосне мекия квадрат. Движенията му бях бавни, грациозни, леки, като в сън, изтъкан от бял лен и зелена трева.
Чуха се слаби гласове откъм ливадата: „Седни за малко, Стан. Отдъхни. Спомни си как се чувстваше, премисли всичко, което се случи. Когато си готов, ще вдигнем крилете и ще полетиш отново“.
— Готов съм, сър.
— Не, преживей го отново. Ти си на върха на хълма. Хващаш напречната греда. Засилваш се…
Дрейк ме поведе през друг дълъг коридор към друга част на своето владение.
— Питахте ме за училището за пилоти — каза той, — младият мистър Терел преди малко полетя за пръв път, но преди това прекара година и половина, изучавайки вятъра, небето, динамиката на летене без помощта на двигател. Построи 40 безмоторни самолета — някои с криле, дълги осем инча, и други — като този, който видяхте преди малко. Той сам изработи аеродинамичен тунел, а също така правеше изпитания с тунел в естествени размери на Ниво Три.
— С това темпо — казах аз, — ще му трябва цял човешки живот, докато се научи да лети.
Дрейк ме погледна, вдигна вежди и каза само:
— Точно така.
Завихме, преминавайки през лабиринт от зали и коридори.
— Всеки ден повечето от студентите прекарват по собствено желание около десет часа край самолетите, останалото време посвещават на собствените си изследвания. Терел направи модел на двигател, например, разучавайки долу в ателиетата отливането и обработката на метала.
— О, стига — обадих се. — Всичко това е прекрасно, но просто не е…
— Практично? — попита Дрейк. — Това ли искахте да кажете? Помислете, преди да го изречете. Представете си, че най-практичният начин да изградиш един безупречен пилот е да достигнеш онази точка в обучението, когато той вече живее с идеята за чистия полет и не смята, че пилотът е оператор на система, който, натискайки бутони и дърпайки лостове, задържа самолета във въздуха.
— Но… птичите криле…
— Без тези криле съвършенството не може да бъде постигнато. Представете си пилот, който не само е учил за Ото Ли-лиентал, но който се опитвал да бъде Ото Лилиентал, придържайки неговите птичи криле и скачайки от неговия хълм. След това си представете същия пилот, който не само чете за Райт, но и сам прави и пилотира неговия биплан, снабден с двигател; пилот, който съхранява в себе си искрата, която е вдъхновила Орвил и Уилбър в Кити Хоук.
— След такава подготовка би могъл да стане много добър летец, не мислите ли?
— Значи с вашите ученици вие прекосявате цялата… история на…
— Точно така. И следващата стъпка след Райт може да бъде…? — той изчакваше аз да продължа.
— Ъ-ъ… ъ-ъ… Джени?
Излязохме отново навън, на слънце, в края на просторно, равно поле, набраздено от следите, оставени от множество опашни колела. Един JN-4, боядисан в маслиненосиво, пълзеше бавно по пистата. Двигателят ОХ5 задвижваше огромно дървено витло и издаваше шум, напомнящ звука, излизащ от голяма, добре смазана шевна машина, която с огромна скорост шмугва иглата си през плътно кадифе.