Инструктор, облечен в черно, стоеше до задната кабина.
— Така ще бъде малко по-лека, мистър Блейк — зазвуча гласът му на фона на неспиращата шевна машина, — и ще се издигне във въздуха по-бързо, ако аз не съм в нея. Три приземявания, след това я върни тук.
След малко Джени беше вече навън, брулен от вятъра, набираше скорост по пистата, бавно издигайки цялата крехка машина във въздуха — успях да зърна лазурното небе под колелата й.
Инструкторът се присъедини към нас и наведе глава — онзи странен поздрав в света на Дрейк.
— Дрейк — каза той.
— Да, сър. Младият Том се справя чудесно.
— Така е. Том е добър пилот — може би някой ден ще стане инструктор.
Повече не можах да се сдържа.
— Не е ли много млад, за да пилотира такъв стар самолет? Искам да кажа, ако двигателят спре да работи…
Инспекторът ме погледна твърде озадачен.
— Извинете ме. Не разбирам вашия въпрос.
— Ако двигателят изведнъж откаже. Това е много стар двигател.
— Да, разбира се, двигателят може да спре да работи! — мъжът погледна към Дрейк, сякаш не бе съвсем сигурен, че съм реален.
Водачът на тази банда пилоти търпеливо започна да обяснява:
— Том Блейн сам е направил основен ремонт на двигателя, той е изработил и части за него в ателието. Може да начертае неговата диаграма със затворени очи. Знае къде са слабите му места, какви дефекти може да очаква. Но преди всичко дълго е тренирал принудително приземяване. Започна да го упражнява с първия си безмоторен самолет там под хълма на Лилиентал.
Сега всичко се проясни, започнах да разбирам.
— След като се подготвят тук, вашите ученици продължават своя път, ставайки военни и спортни пилоти, или скитащи из страната летци, които предлагат разходки във въздуха.
— Точно така. Вървейки по своя път, те пилотират безмоторни самолети, селскостопански самолети, хеликоптери, изтребители, пътнически, турбовитлови и реактивни самолети. Когато са готови, напускат нашето училище и упражняват всеки вид летене, за който можете да се сетите. Когато приключат кариерата си на пилоти, ако желаят, могат да се върнат тук и да станат инструктори. Всеки от тях обучава един ученик и му предава всичко онова, което е научил.
— Един ученик! — изсмях се аз. — Дрейк, ясно е, че никога не ви се е налагало да ръководите училище за пилоти, изпитвайки трудностите, съпътстващи реалността извън вашия свят, реалност, в която залогът е твърде висок.
— Във вашето училище за пилоти — каза той меко, — какъв е залогът?
— Оцеляването! Ако не обуча достатъчен брой кандидат-пилоти и нямам нови ученици, ще бъда разорен, ще изпадна от този бизнес.
— Нашият залог е малко по-различен. Трябва да запазим жив духа на летенето в свят, в който пилотите се превръщат в шофьори на самолети. Те излизат от училище, загрижени единствено за това да достигнат от една точка до друга, движейки се право напред и на определена височина. Ние се опитваме да съхраним няколко истински пилоти. Малко са тези летци, които не обръщат внимание на наръчниците, даващи им възможност да намират оправдания за грешките си, за които онези „Дванайсет златни правила“ не са никак важни.
Помислих, че не съм чул добре. Нима Дрейк атакуваше Златните правила, извлечени от натрупания опит на човека през всичките години?
— Всъщност вашите Златни правила са само ограничения и забрани — отвърна той, четейки мислите ми. — Последното съвсем логично изречение, което не е написано там, трябва да гласи: „100 процента от злополуките се случват по време на летене, така че за да постигнете пълна сигурност, е желателно да останете на земята“. Между другото именно Златно правило номер номер осем уби вашия ученик. Сякаш ме удари гръм.
— Това беше инцидент, който не можеше да бъде избегнат! Температурата се изравни с точката на кондензиране, нищо такова не бе споменато в прогнозата за времето, мъглата го обгърна за пет минути. Той не можеше да стигне до никое летище!
— И Правило осем му казва да се приземява само на летище и никъде другаде. През последните пет минути, в които е имало видимост, той е прелетял над 837 подходящи за кацане места — равни полета и ливади, но те не са „обозначените летища, с познатата съвременна подръжка на пистите“, така че въобще не си е помислил за приземяване, нали така?
За миг настъпи тишина.
— Не — казах аз, — не си го е помислил.
Върнахме се в офиса му и чак тогава той проговори отново.