Няма голяма полза от това да обясняваш на гръмотевичната буря: „Облаци и дъжд, ще измина само още двадесет мили и тогава, обещавам, ще се приземя“. Единственото нещо, което може да спаси пилота от бурята, е неговото собствено решение да не се приближава до мястото, където тя вилнее, спасението е в ръцете му — той трябва да обърне самолета назад към чисто небе и да се приземи безопасно.
Никой на земята не може да направи това вместо него, колкото и да иска да помогне. Летенето си остава свят на индивидуалисти. Ти трябва да решиш дали да поемеш изцяло отговорността за своите действия, или да останеш на земята.
Често пилотите говорят така за живота и смъртта: „Няма да си отида стар от този свят, ще умра в самолета“. Толкова е ясно. Животът без летене не си струва да бъде живян. Не се стъписвай от факта, че толкова много пилоти вярват в това простичко кредо; след година може и ти да си един от тях.
Излиза, че това, което те мотивира да летиш, не е твоят стремеж към печалба, нито хрумването ти да се впуснеш в рискован нов спорт, то е онова, което искаш да вземеш от живота. Ако желаеш да управляваш собствената си съдба, то ти си роден пилот.
Не забравяй, че въпросът „Защо летя?“ няма нищо общо с вторичните продукти — „причини“, така често изтъквани в брошурите, предназначени за потенциални купувачи. Ако разбереш, че си човек, който е отегчен от вечерите пред телевизора и от картонените хора, ако можеш да се влюбиш в полета и небето, ти знаеш къде трябва дойдеш. Тогава ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински, и ще се научиш да виждаш смисъла зад всичко това.
Колкото повече се скитам из аеродрумите из страната, толкова повече затвърждавам убеждението си, че причината, поради която повечето пилоти летят, се крие в това, което те наричат живот.
Можете да направите този простичък тест и да отговорите на следните въпроси:
Споменът за колко места изниква в паметта ви, когато имате достатъчно време, за да побъбрите с някого?
Колко ярки и незабравими събития са се случили в живота ви през последните десет години?
На колко души сте били истински приятел и колко са вашите безкористни и честни приятели?
Ако отговорите на всички тези въпроси с „достатъчно много“, то тогава може и да не се учите да летите.
Но ако вашият отговор е „не много“, то тогава вероятно си струва да спрете до някой малък аеродрум, да се поразходите из него и да разберете как се чувства човек, когато седне в кабината на малък самолет.
Все още си мисля за разговора с търговския пътник по време на полета между Сан Франциско и Денвър. Той беше изгубил надежда, че някога отново ще усети вкуса на живота, точно когато отново прекосяваше небето, което го бе дарило с ярки спомени.
Тогава трябваше да му кажа няколко думи. Трябваше поне да му спомена за онзи свят, в който няколко стотици хиляди души от целия свят бяха намерили отговор на проблема за празнотата в своя живот.
Никога не съм чувал вятъра
Откритите кабини, специалните пилотски обувки и очила вече са минало. Сега имаме затворени кабини с модерен дизайн, климатици, защитни стъкла срещу слънце и вятър. Чета и слушам това от доста време, но съзнанието ми моментално го изхвърля — нещо, което е твърде обезпокояващо. Трябва да признаем все по-нарастващия комфорт, всички допълнителни възможности и улеснения, с които разполага пилотът, на нов модел лек самолет. Все пак се питам дали това са единствените условия, за да изпитаме радост от летенето?
Удоволствието е единствената причина, поради която много от нас летят; нашата жажда трябва да бъде подхранвана, трябва да бъдем стимулирани и насърчавани. Вероятно някъде от дълбините на съзнанието ни, когато се издигаме с нашия самолет в небето, изплува мисълта: „Не, не е това, което си представях, но щом летя, все пак се надявам да го изживея“.
Затворените кабини те предпазват от дъжда и ти позволяват да запалиш цигара с едно невъзмутимо спокойствие. Това е реално преимущество при условия, изискващи следването на Правилата за полет по прибори, и неоценимо предимство за заклетите пушачи. Но дали това е летенето?
То е вятърът, завихрянето на въздуха, миризмата на изгорели газове и ръмженето на машината; то е мокрите облаци, близващи бузата ти, и потта под каската.
Никога не съм летял в самолет с открита кабина. Никога не съм чувал вятъра в жиците и никога от земята не ме е разделял само един предпазен колан. Чел съм обаче за тези машини и затова зная как е било някога.
Дали сме обречени от прогреса да се превърнем във вяли и безцветни хора, които пренасят товари по въздуха от точка А до точка В. Трябва ли да изживяваме тръпката от летенето, като разказваме как сме центрирали стрелките според показанията на Системата за навигация при кацане. Трябва ли радостта от откъсването от земята да идва от преминаването над контролните точки с петнайсет секунди повече или по-малко. Разбира се, Системата за навигация при кацане и контролните точки са твърде важни, но нима задъханият ритъм на сърцето и писъкът на вятъра в жиците нямат значение?