Норман и Лолес отлетяха, за да проверят състоянието на езерото Симко. В деня, в който те отидоха там, езерото вече беше покрито с дебел лед, а температурата беше 30 градуса под нулата.
На 27 януари Торонто беше връхлетян от една от най-свирепите снежни виелици от цяло столетие насам. Обширна област около града бе погребана под снега и бяха започнали спасителните операции.
Бяхме доволни от тези новини; колкото по-дълбок бе снегът, толкова по-близо до градовете бяхме могли да се призимяваме. В крайна сметка, когато се скиташ без цел и посока, е възможно да се върнеш у дома, ако не успееш да кацнеш в близост до някое селище.
Много рано сутринта на 29 януари с Мънсън запалихме двигателите на самолетите си сред полумрака на едва разпукалата се зора… машините изригваха синкав дим сред ужасното спокойствие на тази утрин. Обикновено при изгрев слънце любителите на приключения най-накрая достигат до прозрението, осенило отдавна всички други хора — че не са с всичкия си.
— Ръс, осъзнаваш ли, че това пътешествие е едно безумие? Разбираш ли въобще в какво се впускаме? Виж, съжалявам, че предложих тази идея… — исках да кажа всичко това, но не намерих кураж да го сторя. Авантюристите се притесняват да изричат подобни неща.
Мънсън също не проговори, докато небето изсветляваше и нашите двигатели загряваха. Най-накрая се качихме в самолетите, без да пророним и дума, насочихме се към пистата за излитане и излетяхме на север, прелитайки над Лонг Айлънд
Саунд и Кънектикът. Температурата на въздуха извън самолета на височина от 5 000 фута бе 18 градуса под нулата, но трябва да призная, че в неотоплената кабина на Къба тя не беше паднала под минус десет-петнайсет градуса. Не можех да повярвам, че ще прекарам един месец на тази температура; мислех за лятото, когато пътищата се нагряваха така, че човек не можеше да стъпи бос по тях, а маслото се превръщаше в жълта локвичка, ако човек го забравеше извън хладилника.
При първото ни спиране забелязах, че двигателят ми изхвърля пръски масло през изпускателната тръба. Винаги така се е губела част от маслото, но този път изхвърленото количество беше повече от обичайното. Отворих капачето на разширението и оставих тръбата да диша в топлото отделение на двигателя. Тъй като самолетът на Мънсък имаше жиро-компас, система за радионавигация и автоматично насочване, той беше водачът по пътя ни към Торонто. Моят единствен магнитен компас беше толкова чувствителен към посоките, колкото може да бъде една наковалня, така че аз просто летях до него и се наслаждавах на нежната бяла красота на пейзажа. Защо обаче изпитвах странното чувство, че въобще не летим във вярната посока? Тези възвишения отдясно не бяха планините на Катскилс. И трябваше ли река Хъдсън да ни се пада отляво? Приближих се по-близо до водача, вдигнах картата в ръцете си и с жест красноречиво му зададох своя ням въпрос. Той ме погледна и вдигна вежди.
— Ръс — изкрещях, — не летим ли на юг? Насочваме се на ЮГ!
Той не можа да разбере какво му казвам, отпуснах на седалката си и продължих да го следвам, без да роптая, точно така, както би трябвало да прави един втори самолет във формация. Той пилотираше самолети от десет години, така че сигурно аз бях този, който бъркаше. Ние просто следвахме коритото на друга река. Забелязах, че Мънсън направи справка в своята карта и това ме успокои. Той не смени курса. Сигурно се насочвахме на север… аз бях този, който се бе объркал — това не ми се случваше за първи път.
Не след дълго започна да става по-топло. Там долу на земята вече имаше по-малко сняг.
Шокиран, Супер Къб осъзна, че това бе някаква ужасна грешка. Той направи вираж, смени курса на сто и шейсет градуса и се плъзна надолу, за да се приземи на един малък аерод-рум до реката. Да, това беше река Хъдсън. За първи път в живота си се губех, без това да се е случило по моя вина.