— Ще се справим, Боб, и ще си свършим работата добре — каза майор Карл Лангли на своя командир. — Това не е първата мисия, в която участвам. Никога преди не съм виждал толкова много пилоти, така нетърпеливи да придобият необходимите умения.
Майор Робърт Райдер удари леко с юмрук грапавата дървена стена на бъдещия си офис.
— По този въпрос съм съгласен с теб — каза той. — Но знаеш, че ние носим цялата отговорност. Това е Европа, а ти познаваш добре условията тук през зимата. Като махнем нашите командири, младият Хендерсън е с най-голям опит в цялата ескадрила, а този негов опит е 11 часа летене в лошо време. Единадесет часа! Карл, с нетърпение ли очакваш да водиш в небето формация от четири стари самолета F-84 с млади пилоти, на височина от 20000 фута по време на буря? Или при приземяване на мокра писта при страничен вятър?
Той погледна навън през мръсния, зацапан прозорец. Високи облаци, добра видимост под тях — той несъзнателно кимна с глава.
— Аз ще ръководя тази ескадрила. Смятам да се справя добре с тази задача, но не спирам да си мисля, че новата 167-ма няма да стане истинска команда, готова да се бие, без някой от нашите момчета да се разбие по върховете на планините. Не искам това да се случи.
Студените сини очи на Карл Лангли проблеснаха предизвикателно. Той се чувстваше уверен и на място в работа, която всеки друг би отхвърлил като невъзможно трудна.
— Те имат достатъчно знания. Вероятно познават уредите за пилотиране по-добре от самите нас, толкова скоро са учили тези неща. Това, от което имат нужда, е само опит. Можем да се упражняваме по десет часа на ден и да попълним знанията на нашите пилоти за ориентиране по уреди при всяка от различните бази. Всички тези момчета доброволно се присъединиха към тази ескадрила, те искат да работят за нея. Вече зависи от теб и от мен да ги обучим за това.
Внезапно командирът се усмихна.
— Когато говориш така, бих могъл да те упрекна в припряност и нетърпение.
Той направи пауза и продължи бавно да говори:
— Спомням си старата 167-ма, в Англия, 1944 година. Имахме нов самолет — Thunderbolt, на едната му страна бяхме нарисували нашия знак — малка персийска котка. Не се страхувахме от нито един самолет, който Луфтвафе можеше да изпрати във въздуха. Предполагам, че който е нетърпелив в мирно време, е смел по време на война.
Той кимна към своя офицер.
— Не мога да кажа, че с тези стари самолети няма да имаме критичните моменти и инциденти по време на полетите, нито пък че няма да се нуждаем от много късмет, преди момчетата да станат достатъчно добри — каза той. — Само наредете самолетите утре да бъдат строени и готови за излитане и тогава ще видим колко добри са нашите млади пилоти.
Докато навън се смрачаваше, за няколко минути майор Роберт Райдър остана сам в офиса и си спомни отново за старата 167-ма. Тъжен спомен. Джон Букнър, който бе хванат в капан в запаления си Thunderbolt и въпреки това атакува двойка непредпазливи самолети Фоке-Вулф, повличайки единия от тях със себе си надолу към френската земя. Лейтенант Джак Бенет, който успя да свали шест вражески самолета, чиято слава и почести бяха гарантирани, умишлено се блъсна в МЕ-109, който се беше устремил към един вече осакатен В-17 над Страсбург. Лейтенант Алън Спенсър върна самолета си така деформиран от вражеските оръдия, че трябваше да бъде освободен от хватката му след тромаво приземяване от цял екип, въоръжен с оксижени. Спомни си думите му, когато отиде да го види в болницата. „Беше същият 109, който пилотираше Джим Парк“, долетя гласът му от белотата на болничното легло. „С черни змии, изрисувани от едната страна на корпуса.“ И аз си казах: „Днес, Ал, или ти, или той ще умре, със сигурност един от нас двамата няма да се върне у дома. Късметлията бях аз.“ След изписването си от болницата Алън Паркър доброволно участва в следващите битки на ескадрилата и не се завърна от първата си мисия, над Франция. Никой не чу гласа му в слушалките, нито видя самолетът му да се разбива. Той просто не се завърна. Макар и емблемата на 167-ма ескадрила да беше котка, пилотите нямаха девет живота. Дори не разполагаха с два.
Нетърпеливият да се изяви в мирно време е смел по време на война, си каза Райдър, гледайки разсеяно белегът от вътрешната страна на лявата си ръка, ръката, която натискаше лост за газта. Беше голям, светъл белег — следа, която може да бъде оставена само от куршум, изстрелян от трийсеткалиб-рова картечница „Месершмит“. Но нетърпението не е достатъчно. Ако искаме да изпълним задачите си през зимата, без да изгубим пилот, само плам и силно желание не са достатъчни. Трябва да имаме умения и опит. Умислен, той излезе да се поразходи навън под надвесеното облачно небе.