Последвалото приземяване при страничен вятър вървеше гладко, самолетът леко докосна земята с десния си колесник, след това с левия и най-накрая с колелото на носа. Пълен ляв рул при рулирането, лява спирачка, машината забави своя ход и се опита да се насочи срещу вятъра. Опасността бе преминала. Хората от спасителния екип, облечени в техните обемисти бели азбестови костюми, бяха абсолютно излишни, съвсем не на място при това така нормално приземяване. Единствените думи на дежурния офицер бяха: „Добре свършена работа, Орел две“. А сивата персийска котка, която беше наблюдавала приземяването с, не съвсем котешки, някой би могъл да каже, дори професионален интерес, си беше отишла. 167-ма тактическа бойна ескадрила постепенно се превръщаше в истинска бойна единица.
Дойде зимата. Ниски облаци нахлуха откъм морето, за да се настанят трайно по върховете на хълмовете, които ограждаха военновъздушната база. Често валеше, зимата бавно се влачеше, дъждат премина в суграшица, а по-късно и в сняг. Пистите се заледиха, парашутите и умелото, внимателно използване на спирачките бяха абсолютно необходими, за да бъдат съхранени тежките самолети, приземяващи се на хлъзгавата настилка. Високата смарагдовозелена трева залиня и изгуби цвета си. Но бойната ескадрила не отменяше ученията си през зимата, по всяко време трябваше да се тренира и лети. Имаше произшествия, при които младите пилоти се сблъскваха с необичайни проблеми — с машините и с пилотирането при ниска облачност, но те бяха се упражнявали достатъчно дълго на земята, а и персийската котка неизменно стоеше нащрек в края на пистата — винаги, когато някой застрашен от евентуална катастрофа доближаваше земята. Тя вече беше известна сред пилотите просто като „котката“.
В един мразовит следобед, когато Уоли Якобс успя да се приземи след отказ на хидравличната система, без елерони и без въздушни спирачки при финалния подход, капитан Хенд-рик, който бе дежурен офицер през този ден, се опита да хване котката. Тя стоеше неподвижна там в края на настилката и гледаше към пистата, напълно погълната от приземяването на Якобс, който профуча покрай нея. Хендрик я издебна отзад и нежно я повдигна от земята. След като я докосна, тя се превърна в кълбо сива мълния, мигновено го одраска по бузата, стрелна се към земята и веднага изчезна във високата изсъхнала трева.
Пет секунди по-късно спирачките на самолета отказаха, той сви рязко извън пистата при седемдесет възела и навлезе в земята извън асфалта, която не бе напълно замръзнала. Подпората на предното колело веднага се отчупи. Самолетът се скри зад плътна завеса от разхвърчала се кал, направи завой, откъсвайки десния главен колесник и разцепвайки резервния резервоар, завъртя се в кръг и се плъзна назад около двеста фута. Якобс веднага изскочи от кабината, забравяйки да затвори дросела. След секунда самолетът избухна в пламъци. Гореше яростно, заедно с него бе унищожен и записът на този несравним с никой друг полет, след който пилотът оцеля.
Последвалото разследване установи, че лейтенант Якобс е направил грешка, допускайки самолета да излезе от пистата, и е проявявил небрежност, забравяйки да спре подаването на гориво, вследствие на което все още работещият двигател се възпламенява. Ако не беше допуснал това — пропуск, който може да направи само един твърде неопитен пилот, самолетът щеше да остане цял и отново щеше да лети.
Решението на командния състав не бе прието добре от момчетата в 167-ма ескадрила, но причината за унищожаването на самолета се дължеше на пилотска грешка. Хендрик спомена котката и заповед, не писмена, но официална, бе изпратена до състава на ескадрилата: Никой да не се приближава до котката. От този момент котката вече рядко се споменаваше.
От време на време обаче, когато някой млад лейтенант кацаше в лошо време, се чуваше следният въпрос, отправен към диспечерът: „Котката там ли е?“ Офицерът търсеше с поглед 1 сивата топка в края на пистата, хващаше микрофона и отговаряше: „Там е“. И самолетът се приземяваше.
Зимата бавно се влачеше. Младите пилоти придобиха опит I и с напредването на времето виждаха все no-рядко и по-рядко ’ сивото кълбо в края на пистата. Норм Томпсън приземи самолет със заледено предно стъкло и купол на парашута. Котката не беше в края на пистата, но Томпсън бе твърде опитен пилот. Той кацна като слепец, отказа се от парашута, и спря машината без риск за себе си и за нея. Джак Уилис, сега със сто и трийсет летателни часа в F-84, се върна от полет със силно повреден самолет след поредица от отскоци при скоростно придвижване по нов участък от писта, в който настилката бе положена върху твърда скала. Той се приземи гладко, въпреки че котката не беше забелязана на обичайното й място.