Последния път, когато тя се появи, беше през месец март. Отново Якобс трябваше да се приземи. Той се обади, че налягането на маслото спада. Щеше да се опита да стигне до полето. Пределната височина бе високо над него — 3 000 фута.
Майор Роберт Райдър бързо отиде с колата си до дежурния офицер от наземния контрол, сигнализирайки за аварийната ситуация, която скоро щеше да го връхлети. Едва ли ще видя Якобс жив, мислеше си той. Затвори стъклената врата зад гърба си, когато чу въпроса на пилота: „Котката там ли е?“
Райдър се протегна за бинокъла и се взря в края на пистата. Персийската котка кротко чакаше там. „Котката е там“, командирът на ескадрилата предаде информацията съвсем сериозно на дежурния офицер и той съвсем сериозно я предаде на Якобс.
— Налягане на маслото — нула — каза сухо пилотът. След това: „Двигателят е замръзнал, лостът е неподвижен. Ще се опитам да задействам резервната хидравлична помпа“. След миг продължи: „Не, няма. Ще се измъкна“. Той зави към гъстата гора на запад и катапултира. Две минути по-късно лежеше проснат в замръзналата кал на разораното поле, а парашутът му бавно се спускаше като уморена бяла пеперуда. Всичко свърши така бързо.
По-късно разследващата случая комисия откри, че самолетът се е ударил в земята с две неработещи хидравлични системи. Резервната хидравлична система е отказала преди сблъсъка и машината се е разбила в земята със замръзнал лост за управление. Якобс бе специално поздравен за взетото решение да не опитва приземяване на един неуправляем самолет.
Но това се разбра по-късно. Когато парашутът на Якобс се скри зад ниския хълм, Райдър насочи бинокъла си към котката, която изведнъж се изправи и грациозно се протегна, забивайки нокти в замръзналата земя. Тогава той забеляза, че тялото на котката не беше излята перфектна скулптура. От лявата й страна — от ребрата до рамото, преминаваше широк светъл белег, който след спъването на тялото гъстата сива козина не можеше да скрие. Тя грациозно извърна глава и кех-либареножълтите й очи се втренчиха в командира на 167-ма тактическа бойна ескадрила.
Котката примигна веднъж, бавно, бихме могли да кажем че бе смутена, обърна се и се отдалечи във високата трева, за последен път.
Кула 0400
Затворих вратата зад мен точно когато часовникът, разположен до прожектора, изтиктака 0300. В кулата беше тъмно, разбира се, но това беше мрак, различен от този, от който идвах. — тъмнината, която можеше да бъде използвана за всякаква цел; изпълнение на таен план, извършване на престъпление или започване на война.
Мракът в това орлово гнездо, направено от стъкло и стомана, беше изпълнен с трептенията на всички предмети, които докосваше — уреди и прибори със строго специализирана функция; часовникът, леко пращящите радиопредаватели, разположени по протежение на ниската стена, тихото, неспирно движение на бледозелената линия, показваща обхвата на радара. Това беше тъмнината, която загръщаше със своя плащ света на хората, които летяха. Тя не криеше заплаха, не беше там, за да сваля самолети и да създава затруднения при летенето. Тя бе една обикновена реалност, просмукана от делова атмосфера, от конкретни дейности, които протичаха в момента. На няколко фута над главата ми радарът неспирно бръмчеше, извършвайки неуморно своята работа — той не водеше битка с този мрак, само прецизно определяше полето за приземяване на черната карта.
Двамата диспечери в кулата, които дежуряха през нощта, ме очакваха и протегнаха ръце иззад оранжевите пламъчета на техните цигари.
— Какво те доведе тук в този час? — шепнешком попита единият от тях.
По време на тази смяна винаги се говореше тихо, сякаш будните внимаваха да не събудят града, който спеше там зад нас.
— Винаги съм се чудил как изглежда кулата отвътре — отвърнах.
Другият мъж се засмя, отново тихо.
— Е, вече знаеш — каза той. — Минутата, която измина, откакто си тук, е много добър пример за това, което се случва по време на смяната. Микрофоните леко пропукваха, „оръдието“ на прожектора висеше неподвижно, а бледата линия на радара неспирно, неуморно се движеше в кръг. Летището бе замряло в очакване. В този момент някъде далеч в звездното небе голям пътнически самолет упорито си пробиваше път напред, а дългият му нос от алуминий сочеше точно в полето, охранявано от тази кула. Все още окото на надзъртащия в далечината радар не беше уловило никакъв образ, но старшият офицер питаше за атмосферните условия на летището и търсеше припряно нещо в своето куфарче. Двигателите на самолета ревяха неспирно сред мрака навън и стрелката, сочеща количеството на маслото, беше паднала надолу, потвърждавайки голямата дължина на полета.