Гласът му изведнъж заглъхна, само като си спомни за това. Председателят на управителния съвет продължи:
— Всички, всички ни предупреждаваха, че нямаме достатъчен начален капитал, че един-единствен самолет, обслужващ една линия, е истинско бедствие и че работата няма да потръгне. Те се оказаха прави, всъщност нямаше нужда думите им да бъдат потвърждавани от реалността, ние го знаехме. Но никой от нас нямаше намерение да се препитава от това. Ако бяхме вложили в компанията парите, които дължахме за сметки или нещо такова… а-ам… всъщност ние вложихме парите, с които трябваше да платим сметките… сметките почакаха и ние не умряхме от глад, все пак.
Когато бомбардировачът най-сетне бе готов да лети, на руля спокойно бе изписано EIA, надпис, който струваше на двамата партньори 16 500 долара. Като се раздели на две, това е само 8250 долара. Но парите не се изпариха, спестяванията не отидоха на вятъра. Ийст Айлънд Еъруейс имаше самолет!
Компания, предлагаща самолетна връзка до Хемптън — Превозване на неголям брой хора Каним Ви да станете член-основател на ИЙСТ АЙЛЪНД ЕЪРУЕЙС
Ийст Айлънд Еъруейс е една красива, голяма, двумоторна Чесна. Не нова. Дори не много лъскава (виж снимката). Но получила разрешително за летене от Федералната Агенция по Авиация. Комфортна, просторна, създава усещането, че се возиш в добре поддържана лимозина, постлана с килим. Тръгваме от Ла Гуардия и летейки със 140 мили в час пристигаме в Ийст Хемптън след 45 минути…
Таксата за членство е 1000 долара, цената на билета е 15 долара в едната посока за полет от сто мили.
Работата не потръгна. Никой не се присъедини към Елео-нор Фриде и Джеймс Крамър. Светът, изпълнен с любопитство, здраво притисна фирмата, очаквайки да чуе шум от разпукване и разтрошаване на парчета.
— Много от приятелите на Елеонор очакваха да се возят по нашата линия без пари. Когато хората получат рекламно предложение да летят с нова компания и пилотира техен приятел, те си мислят, че тази компания има много пари и няма значение дали един човек повече или по-малко ще си купи билет. В началото нямахме нищо против, ние избирахме желаните от нас клиенти, за да ги информираме, че съществуваме.
Това не беше очакваният звук, думите звучаха странно за безскрупулния свят на конкуренция и борба. Авиокомпаниите, които возят пътници без пари, просто за да ги уведомят, че съществуват, в крайна сметка не са толкова много.
— Бизнесът не вървеше до 4 юли, но след тази дата изведнъж клиентите ни рязко се увеличиха. Хората можеха да се обаждат и да наемат самолета. Тази система работеше добре, намерихме много нови приятели и самолетът летеше три или четири дни в седмицата.
Имаше полети и до Нова Англия, до Мейн и до други места. Имахме достатъчно много работа.
Странно. Крайно разумният, практичен свят, следящ стъпките ни със стоманеностудените си очи, бе притиснат до стената и в неговия отговор се дочуваше шумът от леко пропукване.
— Хората очакваха, че самолетът ще се разбие и желаеха той да не може да лети. Беше стар и не трябваше да живее, но той летеше, не спираше да го прави, и те не знаеха какво да си мислят. Чудеха се дали нещата, които са стари, всъщност не са по-добри от тези, които са нови.
— Самолетите, направени от дърво, не се изморяват. Елеонор и Джеймс биха имали проблеми с двумоторни Beeches, с 310s — след двадесет години те биха представлявали купчина бракувани отпадъци, и то заради това, че са направени от метал. Момчето от сервиза би им казало: „Ремонтът на този самолет ще ви струва стотици хиляди долара“, а овехтялата Чес-на ще стои до металния си събрат, ще тържествува тихичко и ще каже: „Не искате ли да имате дървени лонжерони?“.
— Справяме се — казваха Елеонор и Джеймс. Хората ни казваха: „Брей, този самолет е страхотен, сигурно изкарваш много пари с него“. А аз отвръщах: „Да, разбира се, разбира се“, защото ако започнех да им обяснявам, че не печелим много пари, те просто нямаше да ми повярват.
— Опитахме се да направим пробив в системата. Другите осигуряваха на пътниците си онези бързи самолети, самолети с твърде голям капацитет, пътниците им се тъпчеха и блъскаха в тях, и багажът им ги затискаше отвсякъде. Никой друг не би си помислил да поддържа един толкова стар аероплани никой не вярваше, че той ще издържи повече от седмица.
— След известно време всички в Ла Гуардия научиха за него. В началото не можеха да проумеят какво що за самолет е това и непрекъснато повтаряха: „Кажи отново каква е тази машина?“ Ако правехме кацане по прибори, влизайки в обхвата на радиомаяка с 90 възела скорост, те казваха: „Защо го правите толкова бавно? Можете да летите по-бързо“, на което отговарях: „Да, бих могъл, но няма да мога да спусна колесника“. Те не можеха да разберат, че това е една стара, стара двумоторна Чесна… мислеха си, че машината е Чесна 310. „Не, това е стара, много стара двомуторна Чесна и тогава добавяха: «О-о, имаш предвид онзи модел».