В едно отношение любопитният безпощаден свят най-накрая победи. Когато застраховката за превози на пътници се удвои, от 1500 долара на 3000 долара, това вече беше прекалено много. Но и двамата партньори не звучаха като хора, които са били надвити.
— Не мисля, че ще използваме бомбардировача за превоз на пътници това лято — каза Крамър. — Аз мога да започна работа някъде другаде. Но от време на време той ще каца в Ла Гуардия и докато рулира по земята, ще се чува онзи шум, типичен за всяка експлозия, и специфичното му грачене, което момчетата на летището веднага разпознаваха. Когато съм кацал на летището през нощта, ми казваха: «Знаеш ли, видяхме пламъци, излизащи от ауспуха!». И този шум… ММРРррроуЧКкрелчкаум.. .това грачене… Беше чудесно!“ Изглежда, той правеше всички щастливи, където и да отидеше.
— Бъдещето? Не мисля, че Чесна с нещо ще си навреди, ако се заеме да популяризира един от най-великите самолети, конструирани досега. Хората ще казват: „Това е трийсетгодишен бомбардировач, направен от бамбук, който току-що направи обиколка на света“. Така че бих искал да обиколя света с нея. Защото този самолет заслужава да направи околосветско пътешествие.
Човек остава със странното чувство, че Крамър по някакъв начин ще изпълни заканата си, макар и с това си начинание да не спечели нито цент, а вероятно да изгуби пари.
Това е историята на Ийст Айлънд Еъруейс. Ти можеш да продължиш напред и да скочиш от перилото, aivO желаеш. Помислих си, че е добре да знаеш, че тези хора откриха някаква алтернатива — да живеят, водени от собствените си ценности, а не от тези на света около тях. Те изградиха своя нова реалност, вместо да страдат, създаден от някой друг. Според Ийст Айлънд Еъруейс земята е не за да се размажеш, падайки върху нея, а за да летиш над нея.
Този неповторим звук като от малка експлозия, съчетан с граченето на диви патици, който чуваш сега в нощта, е на бомбардировача от бамбук — един трийсетгодишен самолет. От ауспуха му излизат сини пламъци, той се подготвя за нови приключения — радостен, ликуващ, без въобще да се интересува дали светът ще го хареса, или не.
Евангелието на Сам
Някой стар гуру със сигурност е казал това на свой ученик преди десет хиляди години.
— Сам, никога няма да откриеш човек на този свят, който някога ще притежава нещо повече от собствените си мисли. Нито хора, нито места, нито неща могат да бъдат съхранени като собственост за дълго време. Да, известно време можем да ги задържим, но рано или късно всеки от нас ще остане с единственото си, истинското си, притежание — това, което е научил, начина, по който разсъждава, и ще продължи по своя самотен криволичещ път в живота.
— Да, да — трябва да е казал Сам и е записал думите на кора от лотос.
Какво се е случило след това, през всичките тези години, разделящи ни от това откровение, защо се чувствам толкова разстроен от факта, че подписвам документите за продажба на биплана, който се бе превърнал в част от моя живот? Нямаше никакво съмнение — трябваше да се разделя с него. Новият ми дом е ограден от три страни с вода и се намира в покрайнините на гъсто населен квартал. Летището, което слава богу нямаше „контролна“ кула, е с павирани писти, обрасли с мека трева, но ивиците по паважа, оставени от колелата на самолетите, отвеждат до джунгла от дъбови дървета — няма никакво друго подходящо място за кацане при евентуална засечка на двигателя след излитане. Преместих се да живея на девет хиляди мили разстояние от мястото, където беше хангарът на биплана — неговият дом. Колкото повече време минаваше от нашата раздяла, толкова по-лошо ставаше. Той беше изоставен на милостта на търсещите подслон врабчета и гладните прегризващи въжетата мишки. Нямах друг избор, ако обичах този самолет и исках той да лети в небето, трябваше да го продам на някой, който щеше да се грижи добре за него. Защо тогава моментът, в който подписвах документите за продажбата му, беше толкова потискащ.
Може би защото си спомних шестте години, през които летяхме заедно. В паметта ми изплува онова утро в Луизиана, когато бипланът трябваше да излети от писта, дълга само сто фута — в противен случай щеше да се разбие на парчета, връхлитайки изпречилия се срещу нас насип. Той успя. Никога преди не бе се издигал толкова бързо, както и никога след онова утро той не можа да повтори това изпълнение, но в онзи момент го направи — леко докосна насипа и се отдели от земята.
Спомних си деня, в който летяхме из Уисконсин и го приземих твърде грубо върху твърдата настилка на пистата, мислейки си, че това е само трева, удряйки витлото му в земята при скорост от сто мили в час, счупвайки едното крило и откъсвайки едно от колелата му. Той не загуби самообладание; мигновено отскочи от земята, зави срещу вятъра и намали скоростта, правейки най-краткото и меко кацане, което въобще някога ни се бе случвало. Двадесет и пет пъти перките на витлото удариха земята. Вместо да се преобърне или разбие на парчета, той направи това красиво и леко приземяване.