Спомням си стотиците хора, които разхождахме из небето, излитайки от пасбищата, осеяни с пасящи крави — хора, които никога преди това не бяха виждали ферма от въздуха до момента, в който ние с него им дадохме този шанс срещу З долара.
Беше тъжно да се разделя с този самолет, макар и да знаех, че той не е мое притежание — не можех да повярвам, че летенето с него е приключило, че онова чудесно време от живота ми вече е минало.
Самолетът, който трябваше да доставя, беше Клип Уинг Къб с 85 конски сили. Съвсем различно същество, лек като 35-футовия напет Дакрон; дори не потрепва, когато докосва паважа; набира по-голяма височина след излитане — до хиляда фута над дърветата — при една и съща дължина на пистата. Изпълнява номера от въздушната акробатика с удоволствие — нещо, което бипланът въобще не харесваше.
Не спирах да мисля за моя биплан, бях потънал в дълбока меланхолия, измъчван от безнадежден копнеж и чувство за вина, знаейки, че аз съм причината за нашата раздяла.
Един ден, докато упражнявах бавни завои над морето, осъзнах простия факт, че всеки самолет има две отделни форми на живот: обективно съществуваща — фюзелаж, лонжерони, криле — и друга, субективна, включваща споделените приключения, с които ние бяхме изковали тази здрава интимна връзка. Тази форма е нашето възкръснало минало, тя е наше истинско притежание. Нея не можем да продадем. Човекът, чието име стои на документа за регистрация, не притежава онзи биплан, който притежавам аз, онази машина, която постепенно притихва, приземила се в полумрака на ливада в Ку-ук, Небраска, плъзва се до края на моравата, докато вятърът стене в жиците й, а двигателят леко задвижва витлото като детска книжна въртележка. Той не притежава шума от тро-поленето на дъжда по опънатия плат на крилата, внезапно появил се сред гъстата мъгла над Йова, шум, който ме будеше от лекия сън край пепелта на последния запален огън. Новият собственик няма да притежава писъците на младите жени от Куин Сити, Мисури, Ферис, Илинойс, Сенека, Канзас, които изразяваха и ужас, и удоволствие, тъй като острите виражи в един стар самолет създаваха у тях усещането, че пристъпват в празното отвъд ръба на покрива на плевнята.
Този самолет винаги ще бъде мой. Научих това от небето, както Сам бе научил една истина от своя гуру. Вече нямаше защо да бъда тъжен.
Жената от Пекатоника
Спомняш ли си, когато беше дете, колко важно бе за теб да бъдеш обичан и да си обект на възхищение. Колко бе хубаво, когато от време на време се оказваше, че си героят на играта — момичетата те гледаха с повишен интерес, а другите момчета бяха доволни, че си направил точка или си донесъл слава за отбора. Странно нещо е това летенето, оставаш сам в небето и всичко това се преобръща с главата надолу.
Летях над Пекатоника, Илинойс, през лятото на 1966 година. Това бе един успешен работен ден от седмицата, бяхме качили трийсет желаещи да се разходят в небето само в продължение на няколко часа — след вечеря до залез слънце. Имаше време само за още един полет, скоро щеше да се стъмни. Множеството все още беше там, хората стояха в паркираните си коли или на групи из моравата и наблюдаваха нашите самолети.
Слънцето вече залязваше, стоях до крилото на моя биплан и се провикнах към тях: „Още една разходка; последната за деня — най-хубавата за деня, идвайте бързо! Цената е същата, само 3 долара! Има място само за двама души!“
Никой не помръдна.
— Погледнете залеза, небето е почервеняло! То е два пъти по-красиво, видяно от въздуха! Влезте в кабината и ще се озовете в сърцето на тази красота!
Хълмовете и дърветата вече бяха тъмни силуети на хоризонта, като неясните контури, поръбили купола на планетариума, преди светлините да угаснат за започването на звездното шоу.
Никой не искаше да лети. Бях безпомощен — държах в ръцете си един великолепен дар и се опитвах да го споделя с хора, които не се интересуваха от него.
Опитах се да ги убедя още веднъж, след което се отказах. Запалих двигателя и излетях сам, за да вида залеза.
Беше един от онези изумителни моменти, които не зная дали мога да опиша. Леката мъгла над земята се издигна на височина от 15 000 фута — от кристално чистия въздух над нея можеше да се види как последните проблясъци на слънцето я превръщат в море от течно злато, сред което върховете на хълмовете изникват като острови от зелено кадифе. Това беше гледка, която никога преди не бях виждал така ясно. Бипланът и аз се издигахме нагоре сами, съзерцавайки жадно залеза, просмукани от цветовете на тази оживяла картина.