На около 4000 фута височина спряхме нашето изкачване — не можехме да бъдем пасивни зрители на тази красота. Носът на самолета се вирна нагоре, десните крила се наклониха надолу, преобърнахме се през крило, след това направихме лупинг, който премина в бързо въртене, успоредно на земята. Сребристото витло забави своето въртене, леко бръсвайки въздуха пред нас, и ние наближихме моравата — земя, която беше над главите ни. Направихме всичко това заради удоволствието от летенето и в знак на благодарност към това божествено небе, което бе така щедро към нас. Бяхме едновременно смирени и горди, сякаш отново внезапно влюбени в това болезнено, горчиво-сладко, прекрасно нещо, наречено полет. Свежият вятър ни обгръщаше, надаваше весел писък, щом се озовавахме на дъното на лупингите и превъртанията, след това притихваше, омекваше и нежно ни докосваше, когато лениво се преобръщахме — почти замрели, висящи неподвижни в небето.
Бипланът и аз — които бяхме споделили толкова много приключения, бури и ясно време, тежки изпитания и спокойни полети, добро и лошо летене — най-накрая се гмурнахме в това чисто златно море. Потънахме дълбоко в него, изравнихме крилете и се плъзнахме към дъното, за да се приземим в тъмната трева.
Двигателят е изключен и витлото тъжно издрънчава преди да спре. Прекарах една дълга минута в кабината, без дори да откача парашута. Беше много тихо, въпреки че хората все още бяха по местата си на моравата — там, където ги бяхме оставили. Там горе лъчите на залязващото слънце вероятно са припламвали, отразени в крилете на самолета, и те сигурно са останали, за да позяпат.
Тогава сред възцарената тишина чух думите на една от жените, която се обърна към своята приятелка — думи, които се откроиха ясно в нощния въздух:
— Той има куража на десет мъже, щом пилотира такава продънена щайга!
Все едно че бях ударен през лицето с желязна тръба.
О, да, аз бях герой. Бях харесван и ми се възхищаваха. Бях в центъра на вниманието. И едновременно с това бях крайно възмутен, възмутен до дъното на душата си и ужасно, дълбоко съжалявах. Не можеш ли да разбереш? Не можеш ли дори да се опиташ?
Тогава в Пекатоника, Илинойс, през лятото на 1966, в кабината на току-що приземения биплан разбрах, че другите хора не го харесваха и не му се възхищаваха заради това, че им доставя удоволствие. Най-голямата радост за мен се криеше в способността ми да обичам да се удивлявам на неповторимата красота на небето и на общуването си с живия дух на самолета.
„… куража на десет мъже“, беше казала, „да пилотира такава продънена… щайга…“
Има нещо в чайките
Винаги съм завиждал на чайките. Изглеждат толкова свободни и леки в своя полет. В сравнение с тях аз се суетя неспокойно, обмислям всяка своя стъпка, задръствам небето, вдигайки ужасен шум, само и само да съм във въздуха. Те са артисти. Аз съм един начинаещ летец.
По-късно обаче започнах да се чудя на чайките. Макар да умеят да се изстрелват рязко нагоре, майсторски да пикират и грациозно да правят завои — неща, заради които пребледнявах от завист — все пак това е всичко, което умеят: изстрелване, пикиране и плавни завои. Никаква въздушна акробатика! Даже бих могъл да кажа, че им липсва инициатива или дори, че са страхливи. Дори в нещата, които правеха, те не бяха най-добрите. Не искам да бъда несправедлив към тях — разбира се, не очаквам серия от преобръщания през крило или детелина, но все пак не мисля, че е прекалено да поискам един обикновен лупинг или едно бавно лесно завъртане.
Много пъти като пристрастен техен наблюдател съм се надявал, че някой млад ас ще ми покаже нещо интересно. Той ще се спусне, крещейки, надолу към водата, изведнъж рязко ще се издигне нагоре, ще набере височина, ще постигне скорост, която би задоволила всеки пилот, ще продължи да се издига нагоре… нагоре… нагоре… докато се убедя, че е достигнал върха. Ще стоя там и ще промърморя: „Той го достигна“. Това никога не се случваше — можех да видя как изведнъж забавя темпото и очертаната с криле дъга се разширява. Отлиташе надалеч и се изгубваше в ятото чайки, сякаш засрамен от това, че ги е проследил.
„Изглеждаш толкова надменен“, си мисля, „но ако закрепя едно врабче на опашката ти, обзалагам се, че няма да можеш дори да го разлюлееш“.