Бих могъл просто да кажа „летище“, така, сякаш произнасям една съвсем обикновена дума и да продължа с останалата част на изречението. Продължавам по своя път, взимам лошо завоя, изскачам от пътя, хвърляйки в паника някой невинен човек, който се измъква от бензиностанцията. За мен летището е място, което крие особена магия; ако се осмеля да спра и се замисля за него, шансовете за рутинен полет ще бъдат сведени до нула.
Най-накрая паркирах, избягвайки сблъсъка с хилядите неща, които стоят покрай пътя, за да се удариш в тях, и първото нещо, което видях, беше моят малък самолет, който ме очакваше. Не мога да повярвам… Това е самолет и той ми принадлежи! Невероятно! Всички тези късове и елементи, специално създадени за него, които напасват така добре и създават тази изчистена красива скулптура! Не е възможно да бъдат мои! Самолетът е едно изключително красиво притежание. Погледнете извивката на това крило, плавното преливане на фюзелажа във вертикалния стабилизатор, блещукащата трева и отблясъците на слънцето по метала и плата… това произведение на изкуството би трябвало да бъде изложено в главната зала на Музея за модерно изкуство.
Е, и какво, ако с мъка събера пари, за да го купя или ако се грижа за него така, че се налага да загърбя всичко останало в живота си. Ако не харча нищо за ликьор или цигари, за кино, боулинг, голф или гребане, за вечери навън и нови коли и се откажа да спестявам. Какво, ако за мен този самолет има цена, която никой друг не би му дал — това няма значение. Този факт продължава да бъде немислим и невероятен — този самолет да бъде мой, нещо толкова красиво се е случило в живота ми.
Мисля за всичко това, докато докосвам щурвала, ключовете за навигационните светлини, тапицерията на седалките, наблюдавам уредите и радиото, малките цифри върху индикатора за скоростта, стрелката на висотомера и се вслушвам във вятъра, който се плъзва нежно над тревата, по извивките на самолета и след половин час внезапно утихва. Седя сам в самолета, здраво стъпил на земята, без да се движа и говоря, съзерцавайки го, докосвайки го, мислейки за него и за това, което той може да прави, и този половин час отлита като половин секунда.
Той може да лети. Навсякъде. Зная какво трябва да правя с моите ръце и крака, боравейки с всички тези джунджурии — копчета, педали и лостове, зная точната последователност от действия, които трябва да извърша, за да съживя този самолет, той да напусне земята и да се насочи към която и да е точка на глобуса, където и да е — място, до което ще стигна, ако поискам това. Навсякъде. Ню Йорк, Лос Анджелис, Канада, Бразилия, Франция, ако пожелая да монтирам допълнителен резервоар за гориво, след това Италия, Гърция, Бахрейн, Калкута, Австралия, Нова Зеландия. Навсякъде. За мен е много трудно да го повярвам… но това е безспорна истина за всеки, който пилотира самолети. Продължавам да седя в кабината, отлита още половин час и аз все още не вярвам, че това е възможно. Разбирам го, но не мога да го проумея — самолетът може да лети.
Това е само началото, още не сме се отделили от земята. Тази единствена дума „самолет“ означава толкова много! Как може човек да не харесва тази машина, да не се страхува от нея или да не я намира достатъчно красива? Не мога да си представя, че на тази земя има човек, който ще погледне тази изваяна скулптура и ще отмине безразличен.
Най-накрая идва моментът, в който трябва да насиля себе си и да накарам двигателя да заработи. За това ми е необходима свръхчовешка концентрация. Протягам се към ръчката, на която е написано: Стартер. Стартер. Този предмет, от който започва всичко — пътешествието в небето отвъд всеки хоризонт. Стартер. Докосваш го и целият ти живот се променя отново, задвижват се събития, които иначе не биха се случили; раждат се звуци, без които би настъпила мъртва тишина, завихряния и бурни пристъпи на вятъра на мястото на покоя и затишието, мъгли и неясни очертания вместо неподвижна яснота и контрасти. Стартер. Стоя там и задържам ръката си на половината разстояние от него, трябва да сподавя чувствата си, треперя и се питам дали съм достатъчно смел, дали имам божията благословия да дам началото на всички тези променящи вселената събития. Ръчката ме очаква, на нея пише: Стартер, да, добре, черни букви, открояващи се на фон в цвят слонова кост, букви, избледнели след толкова докосвания през годините.
Докосни тази ръчка, и един цял нов свят ще оживее. Двигателят. Мъртво студено желязо, но след миг, омазаните с масло лагери се завъртат, в тъмнината проблясват искри, импулси пробягват по черните жици-змиорки, уредите се събуждат, извива се пушек, чува се бумтеж и бръмчене, въздухът са завихря, проблясъци започват да танцуват по перките на витлото. Витло. То движи, тласка, бута напред. Към какво? Към пространства, които никога преди не са били прекосявани от човека, към събития, които могат да подложат на изпитание нашите възможности, да измерят силата, с която градим съдбата си…