Бипланът искри на слънцето, леко се плъзва над стръкчетата трева, раздирайки топлия летен въздух с въртящото се витло и опънатите си жици, завива рязко се издига в небето. Моите смели спътници се спогаеждат сред грохота на вятъра и се смеят.
Набираме височина; все по-високо над поле с неузряла царевица; и още по-високо, над опасаната с дървета река, изгубени някъде далеч в сърцето на Илинойс в средата на годината. Малкият ни роден град си отдъхва притихнал край реката, разхладен от безбройните сенки, хвърляни от листата на дърветата и от лекия ветрец, идващ от водата. Градът е нашето укрепление. Хората се раждат, работят и умират тук от началото на XIX век. И ето го там, на девет хиляди фута под нас, докато ние се въртим в кръг, носени от вятъра — виждаме хотела, кафето и бензиностанцията, бейзболното си игрище и децата, продаващи лимонада за 3 цента на покритата с дебела сянка поляна.
Дали си струва да бъдеш смел заради тази гледка. Само моите пътници можеха да отговорят на този въпрос.
Аз само пилотирам самолет и се опитвам да докажа, че един странстващ летец, скитащ от град на град, може да съществува в наше време.
„ВИЖТЕ ВАШИЯ ГРАД ОТ ВИСОКО!“ — това са нашите начални думи, когато се обръщаме към жителите на стотици малки градчета. „Елате с нас там, където само птици и ангели летят! Качете се на един безопасен биплан с отворена кабина, почувствайте хладния вятър, който препуска високо над вашите градове! Три долара за полет! Ще преживеете нещо, което не ви се е случвало никога преди!“
Летях от град на град, понякога с още един самолет за компания, понякога само с момчето, което скачаше с парашут, и моя биплан. Прекосявахме Уисконсин, Илинойс, Айова, Мисури и отново Илинойс. Качвахме нашите пътници по време на панаири, семейни партита и през спокойните дни на тихите, еднообразни седмици в Америка, прелитахме над градове край хладните езера на север и над изпечената земя на юга; летяхме ниско, бръмчейки, с нашия подобен на водно конче, проблясващ на слънцето самолет, който обещаваше нови гледки и даваше шанса да надзърнеш отвъд хоризонта.
Ние се взирахме по-настойчиво от нашите пътници към хоризонта и откривахме, че отвъд него следите на времето изчезваха.
Трудно ми е да кажа кога избрахме да спрем в този малък град в Средния запад. Но със сигурност знам, че това беше едно приятно, щастливо време, когато минутите изведнъж престанаха да преливат една в друга и когато нещата от реалността застинаха. Времето спря в един ден през лятото на 1929 година.
Огромните, здраво вкопчени в земята дървета в парка бяха там, където винаги са били. Откритата естрада, главната улица с високите бордюри, търговският център, целият в дърво, с остъклена фасада и знак, изобразяващ златно листо, вентилаторът с четири перки, разбъркващ въздуха. Белите църкви; откритите веранди, криещи се в полумрака; скобите на живия плет, прокарващи границите между отделните дворове. Колелата, които лежат вдясно от боядисани в сиво къщни прагове. Докато кръжахме над този град, разбрахме, че ние също сме част от тази застиналост, частица от този картина, конецът, без който тъканта на градския живот нямаше да бъде цяла. През 1929 година скитащите самолети са пухтяли и пър-порели из Средния запад — боядисани в бяло, пръскащи масло, приземяващи се сред ливади и на тесни затревени писти, развличащи тези, които са били готови за такова забавление.
Шумът, издаван от двигателя на самолета, хармонираше идеално с музиката, която извираше от тези малки градчета, сякаш съществуващи извън времето. Едни и същи момчета идваха да ни посрещнат, със същите кучета с козина на черни кръпки, подтичващи в краката им.
— Уау! Това е истински самолет! Томи, погледни! Истински самолет!
— От какво е направен, господине?
— Може ли да седнем на пилотското място?
— Внимателно, Били! Ще скъсаш плата!
След това замръзваха в благоговение, без да продумат нито дума.
— Откъде дойдохте?
Най-трудният от всички въпроси. Откъде сме дошли? Идваме оттам, откъдето идват всички бродници — там отвъд хоризонта и отдвъд ливадите. И когато потеглим, ние ще се изгубим от поглед пак там.
Но сега сме тук, летим, и моите двама смели спътници са забравили за заглавията във вестниците.
Отпускам газта и ревът на двигателя заглъхва, пометен от пърпоренето на излъсканото сребристо витло, въртящо се на носа на самолета, от свистенето на въздуха над крилете, от свиренето на вятъра в жиците. Сега кръжахме над полето, на което щяхме да се приземим, за да видим тълпата от момчета, кучето, купчината спални чували — мержелеещо се мръсносиво петно — и брезентовите покривала за кабината, които служеха за дом на странстващите пилоти. Вятърът притихна, завихме и се спуснахме надолу, над царевичното поле… тихо се плъзнахме над земята и бам! — се приземихме, подскачайки по неравната земя с 50 мили в час, след това с 40, 20, 10, ревът на черния двигател избухна отново и ние се довлякохме, клатушкайки се тромаво на високите стари колела, точно там, откъдето бяхме тръгнали. Вдигнах очилата си над кожения шлем.