Стю се приближи към крилото още преди да спрем, отвори вратата и помогна на пътниците да скочат на земята.
— Как ви се стори разходката?
Излишен въпрос. Знаем много добре как се чувства всеки, който за първи път лети, знаем колко им харесва там горе — един кратък промеждутък от време, преди да се върнат в малките си градчета в централните щати, където стрелките на часовниците са замрели неподвижни.
— Беше разкошно! Чудесна разходка, благодаря ви, господине.
След това се обръща към своя съгражданин.
— Лестър, твоята къща бе не по-голяма от царевичен кочан! Невероятно! Градът се оказа по-голям, отколкото го мислех. Всичко се виждаше толкова ясно там надолу по пътя. Беше фантастично. Дан, трябва да опиташ.
Докато двигателят тихо ръмжеше, а перките на витлото леко се въртяха, Стю придружи следващите кандидати до предната кабина, пристегна предпазните им колани и затвори вратата. Нагласих очилата, дадох газ, след миг още двама души щяха да преживеят нещо, което не им се бе случвало никога досега.
През деня беше тихо. Със Стю се разходихме из града, задрямал по обед, влязохме в добре уредения музей на електротехниката. До него имаше магазин Франклинс 5-10-25 с пиринчен звънец, окачен на входната врата, а зад остъклена витрина стояха на купчини разноцветни бонбони в очакване да бъдат загребани с големия черпак и изсипани в шумолящите бели пликове. Можехме да пристъпим по дългите, тесни пътечки между щандовете, покрити с тесни ивици изтъркан паркет и да усетим смесения аромат на канела, стъкло, прах и хартия.
— Мога ли да ви помогна с нещо — попита собственикът на магазина. Мартин Франклин познаваше по име всеки един от 733-мата жители на този град — за да се обърне към нас така, както поздравяваше своите земляци, вероятно трябваше да чакаме поне 20 години. Макар нашият самолет да беше пришълец от миналото и да стоеше там отвън на около четвърт миля от Мейпъл стрийт, това не беше достатъчно неговият пилот и парашутистът, който лети с него, да се превърнат в част от този град. Пилотите и парашутистите никога не са били, не са и никога няма да бъдат част от някой град.
Купихме картички и марки и прекосихме нагорещената, пуста улица, за да влезем в отсрещното кафе „Ал и Линда“.
Изядохме по един хамбургер, който ни беше сервиран прилежно пакетиран в бяла хартия, изпихме по един млечен шейк, платихме си сметката и тръгнахме, без да сме сигурни, че всичко около нас е реално. Бяхме убедени обаче, че сме виждали това кафене някога преди, може би в някой сън.
Когато следобедът превали, световете се преобразяват. Тръгнахме обратно към слепия край на Мейпъл стрийт и към нашата реалност. В нея тукашните хора, в чийто живот нищо не се променяше, за миг се връщаха назад във времето, наблюдавайки от високо покривите на своите къщи.
Лято, през което всеки ден приличаше на предишния. Ясно небе сутрин, появяващи се пухкави облаци и далечни гръмотевици вечер. Залези, които покриваха земята със златен воал, който по-късно постепенно се обагряше в карбоновочерно под проблясващите в далечината фойерверки на звездите.
Един ден решихме да променим обичайните маршрути. Започнахме да заобикаляме градовете, в които времето бе спряло, и да спираме край по-големи градове, приютили десетки хиляди жители. Затревените неравни писти се превърнаха в летища, стените на офис сградите бяха покрити с карти и интструкции за правилата на летене. Вече не беше същото.
Не ни потръгва. Бипланът, който лети над града, сякаш е друг самолет. В тези по-големи градове времето препуска бързо и за техните жители ние сме само един безинтересен анахронизъм. Хората от летищата ни гледат странно и си мислят, че има нещо нередно в това да се предлагат разходки в небето с един толкова стар самолет.
Стю, който е с очила и груба шапка, грабва парашута си и се прехвърля на предната седалка с изражение, което говори no-скоро за намерение да атакува връх Еверест, а не просто да се спусне до средно голям град в Мисури. Скокът му е последната ни надежда да привлечем кандидати за нашите разходки, бъдещите ни отношения с тези градове зависят от неговия успех. Издигаме се, надхвърляме 4000 фута и започваме да кръжим на височина от 4500 фута — чуват се свирките, известяващи, че е 5 часът — краят на работния ден. Докато правя завой, насочвайки самолета към мястото, откъдето той трябва да скочи, чувам само рева на двигателя и свистенето на вятъра. Стю гледа разсеяно през борда на самолета, а аз се чудя за какво си мисли в този момент.