Той се подготвя за скок и от този миг насетне започват неприятностите. Обикновено качваме от 70 до сто пътници между неговите скокове и още не съм свикнал с тази Гледка: спътникът ми на предната седалка сваля предпазния колан, отваря вратата, стъпва на крилото, прави крачка напред и скача, понесен от порива на вятъра на височина около миля над земята. Това още не се е случило, ние се носим напред, между нас и земята зее голяма пропаст, моят приятел внимателно затваря вратата след себе си, обръща се, за да се хване за подпората на крилото и за ръба на кабината и се вглежда надолу към мишената на земята, в която ще се цели.
Бипланът не обича тези моменти. Той се бори с вятъра и здраво се разклаща. Аеродинамичната му форма е деформирана от тромавата фигура върху крилото. Натискам силно десния рул, за да задържа желаната от нас посока и през лявото си рамо наблюдавам потрепването на стабилизатора. Изпитвам смесени чувства. Това е едно ужасно дълго спускане. Иска ми се той да побърза и да скочи, за да съхраня самолета. Най-сетне летището и градът са под нас. Ако качим само десет процента от жителите му, по три долара на всеки човек…
Стю скача. Самолетът вече не трепери. Той бързо се отдалечава с разперени встрани ръце в поза, която нарича „кръст“, а вятърът го зашлевява при първата му широка крачка надолу. Докато пада, се завърта, но парашутът не се отваря.
Рязко пикирам и накланям носа на самолета надолу, за да го последвам, макар да зная, че той пада със скорост от сто и двайсет мили в час и аз нямам никакъв шанс да го догоня. Дълго време лети надолу без парашут — един неясен силует във формата на кръст, който се носи към твърдата зелена земя.
Шегувахме се, преди да скочи: „Бебе Стю, ако парашутът ти не се отвори, аз просто ще продължа към следващия град.“
Лети надолу толкова бързо — въпреки че се намирам точно над него, мога да разбера, че скоростта, с която се движи, е невероятна. Все още парашутът не се отваря.
— Дърпай, Стю! — Вятърът мигновено отнася думите ми. Те не могат да му помогнат и няма да бъдат чути, но не мога да спра да ги повтарям. „Хайде, момче, дърпай“
Не се отваря нито главният парашут, нито резервният. Тялото му е в същата позиция, както преди — един малък черен кръст, който се извърта надясно и продължава да лети вертикално надолу. Твърде късно е. Полазиха ме студени тръпки в този топъл летен въздух.
В последната възможна секунда, виждам познатия ми ръкав в синьо и бяло, който се откъсва от пакета на основния парашут. Твърде бавно, мъчително бавно. Ръкавът изпълзява навън, ярко оранжевият купол безпомощно се мята във въздуха и тогава съвсем внезапно парашутът се отваря и започва да се носи из въздуха спокойно и плавно като пухче на глухарче над лятна ливада.
Внезапно осъзнавам, че бипланът лети надолу с опасна скорост, чувам силния рев на двигателя, скърцането на жиците, усещам съпротивата на лоста под силния напор на вятъра. Опитвам се до успокоя машината, очертавайки спирала над отворения парашут, и след половин минута се изравнявам с него. Има достатъчно пространство, за да успее… все още е на височина от хиляда фута.
Заобикалям шарения купол и виждам парашутиста, който виси на трийсет фута под него.
Той ми махва и аз разклащам крилата на самолета в отговор. Толкова се радвам, че успя, момче, но все пак, не отвори ли парашута твърде късно? Трябва да говоря с него за това.
Продължавам да кръжа на същата височина, докато той плавно се носи надолу. Свива колене, така както прави винаги, когато преминавава границата от петдесет фута — последна загрявка преди удара. След това прелита много бързо през финалните двайсет фута, сякаш някой е изпуснал въздуха под парашута, блъсва се в земята и се претъркулва при удара. Куполът на парашута се задържа известно време във въздуха и след това бавно се спуска надолу като грамаден блестящ лист.
Стю веднага се изправя, дръпва щранговете и ми махва с ръка, че всичко е наред. Скокът приключи.
Правя последен кръг над него, поклащайки криле, и се насочвам към земята, където са се събрали много хора, а други продължават да прииждат.
Днес няма повече желаещи за летене. Дузина автомобили са спрели в края на летището, но никой не пристъпва напред.
Стю набързо сгъва парашута и се насочва към колите. „Все още има време да се лети днес. Времето е чудесно, въздухът е прозирен и свеж. Готови ли сте да видите града от въздуха?“