Не.
Никога не съм летял.
Шегувате ли се?
Нямаме пари в себе си.
Може би утре.
Докато той ги убеждава, аз се изтягам на сянка под крилото.
— Вероятно това не е град, който харесва летенето — казва той.
— Печелиш или губиш. Кога да тръгнем — довечера или утре?
— Ти пилотираш самолета.
Чувствам се странно. Този град е различен, но не това е особеното в него.
Тук времето е различно. Тук е 1967 година. Годината е с остри ъгли и ръбове, които ни порязват при докосване, карат ни да се чувстваме чужди и не на място. Чува се монотонното бръмчене на колите по магистралата, минаваща покрай летището. Модерни самолети кацат и отлитат — целите излети от метал, с широки командни табла, осеяни с модерни уреди, и с мощни и надеждни двигатели.
— Да се махаме оттук!
— Къде да отидем?
— На юг. Където и да е. Просто да се махнем оттук.
След половин час ние летим с вятъра, сред грохота на двигателя и свистенето на въздуха край витлото. Стю се е свил на предната седалка, скрит под табелата с надпис „Разходка в небето срещу 3 долара“ и грижливо сгънатия ръкав на парашута, който стърчи над рамката на кабината. Слънцето проблясва отдясно над стабилизатора и ние се насочваме някъде натам, в посока югоизток. За нас няма значение къде отиваме; важното е, че летим.
И ето изведнъж той се появява — следващият малък град, потънал в зеленина, осеян с островърхи църкви, с ширнали се поля на запад и малко езеро на изток. Град, който никога не сме виждали преди, но всъщност познаваме много добре. Правим три кръга над мястото, където се срещат двете главни улици и забелязваме няколко души, които гледат нагоре към нас и няколко момчета, които карат велосипед. Завиваме на запад и след миг, след като отпускам газта, витлото забавя своя ход, чуваме шепота на високата трева и тътена на земята под нас.
Стю бързо скача навън заедно с табелата, с широка крачка се насочва към пътя и се обръща към първия любопитен жител на този град: „Вижте вашия град от въздуха!“
Мога да го чуя, докато разгъвам спалните чували и покривалото на кабината — думите му долитат бързо в чистия топъл въздух.
„Елате с нас там, където летят само птиците и ангелите! Гарантираме ви, че това ще бъде преживяване, което не сте изпитвали никога преди.“
Това е място, на което принадлежим, без някога да сме били тук преди. Ние отново сме у дома.
Парче земя
Летищата създават неповторима атмосфера, която човек не може да усети в никое друго кътче на земята. Без значение в коя държава се намират, те са места, които виждаш с очите си и които можеш да докоснеш, а същевременно те отвеждат в реалност, която може единствено да бъде мислена, въобразена и почувствана.
Идваш на летището час преди полета и се оглеждаш наоколо, преди да бъдеш погълнат от въпросите за нивата на маслото, шарнирите на хоризонталния стабилизатор и включването на главния прекъсвач. Леките самолети са наредени в редичка по местата си, виждат се и други самолети, които рулират наоколо, докато ти се насочваш към пистата за излитане. Погледни ги отново. Сред тях е и Чесна 140, вирнала елегантния си нос, с грижливо завързано сребристо брезентово платнище върху предното й стъкло. В съботния ден, или може би всеки следобед във вторник, покривалото на предното стъкло се сваля и въжетата се развързват. Пилотът извиква: „Свободен!“ Притесненията за одобрението на плана на полета, данъците и смазващо високите такси са издухани назад от завихрения въздух покрай витлото и се слягат на тревата под колелото на опашката. Тогава той потегля и въжетата, привързващи самолета, спокойно се отпускат на земята.
В края на на пистата, близо до хангара стои нейният близнак с изрисувана на фюзелажа фирмена емблема.
— Изморяваш се след първите четири или пет хиляди часа във въздуха — обича да казва посивелият пилот на компанията. Миг след тези думи той винаги леко се усмихва — в момента, в който лъскавите витла оживяват. Ако не бяха тези негови думи, едва ли щяхте да разберете, че е уморен.
Погледнете пистата някоя сутрин, когато никой не лети. Тя лежи спокойна и тиха и е толкова обикновена: една права асфалтова алея. Тогава кое е това нещо, което й придава загадъчност, почти свръхестественост?
Тя е трамплинът към летенето. Тя е там, където полетът докосва земята. Сред целия простор на тази страна, с всичките й шосета, поля, планини и долини, полетът е възможен само там, където има писта. И най-оживеният град е изолиран, ако няма летище. А пък най-малката ферма е изпълнена с живот, ако в близост до нея, покрай пътя има макар и малка писта без твърда настилка. Тази писта може да пустее самотна със седмици, но макар и да е само едно парче земя — къса ивица от пръст и трева, тя умее да чака търпеливо Винаги настъпва момент, в който някой пилот, летял из целия свят, я намира след дълго търсене и най-сетне се приземява, а колелата на самолета му се изгубват над нея сред облаци от прах.