Може ли да не тренираме
Тренировките за нея бяха скучни. Защо трябва да се уча, толкова е забавно просто да се лети! Погледни това небе! Този ден е разкошен! Полята са меко кадифе, а океанът… това е моят океан! Нека просто да летим, защо да упражняваме планиране, само погледни океана.
Какво можеш да направиш с такъв ученик? Бяхме в нейния собствен самолет — новичък Aircoupe, въздухът беше прозирно чист, след като цяла нощ се бе къпал в дъжда. Какво можех да направя? Исках да й кажа: „Ще се наслаждаваш на полета много повече, ако можеш да контролираш самолета, благодарение на собствените си умения. Изучавай самолета сега, опознай го добре и тогава няма да мислиш за него; ще се чувстваш като леко облаче в небето, отпусната, спокойна, като в свой дом“.
Едва ли в този момент, заглушавай от шума от двигателя, можех да бъда по-убедителен, отколкото сред тишината на земята — преди полет се опитвах да й внуша това толкова много пъти. Тя бе ужасно нетърпелива да се хвърли с главата напред, да се гмурне в магията и великолепието на летенето — упражненията и постепенното пристъпване към целта я препъваха като вериги, мисълта за внезапна загуба на височина при отказ на двигателя, тренирането на остър завой или принудително кацане я отегчаваха. Ние кръжахме в небето, аз гледах полята, морето и лазурното като в сън небе и с тревога си мислех какво ли би й се случило, ако в ден като този двигателят на самолета й направи за-сечка.
— Добре — казах най-накрая, — преди да се приземим, нека упражним само едно нещо. Да наберем достатъчно височина и да разиграем ситуация с повреда на двигателя, ето там. Нека разберем каква височина ще ни е необходима, за да направим обратен завой, да се върнем до пистата и да се опитаме да кацнем срещу вятъра.
— Добре — каза тя, но не бе особено въодушевена. Демонстрирах един завой след отказ на двигателя, нуждаех се от сто и петдесет фута височина, за да успея да достигна пистата.
— Сега е твой ред.
Първия път, макар и трудно, тя се справи, бяха й необходими четиристотин фута височина. Второто приземяване й отне 300 фута. Третото беше по-добро и се доближаваше до моите сто и петдесет. Но през цялото това време тя напълно отсъстваше, мисълта й се рееше някъде другаде. След като се приземихме, все още говореше за красотата на този прекрасен ден.
— Ако искаш летенето да ти достави удоволствие — й казах, — трябва да станеш добър пилот.
— Ще стана. Знаете колко съм внимателна при предварителната подготовка на полета. Източих цялата вода от всички резервоари — двигателят ми никога няма да откаже при излитане.
— Но това е възможно. Това се е случвало, например на мен.
— Вие пилотирате онези стари машини. Техните двигатели непрекъснато се развалят. Моят двигател е съвсем нов…
Тя вдигна поглед към мен.
— О, добре. Следващия път ще тренираме повече. Но не е ли това най-красивият ден за тази година?
Три седмици по-късно се качи сама на своя аероплан, а аз седях в моя Суифт с камера до мен на седалката. Нашите два самолета заеха позиция за излитане, сред дърветата. Този ден бе не по-малко великолепен, бях обещал да я снимам, докато кръжим над полята.
Тя се отдели от земята първа и набра височина, а ние със Суифта веднага я последвахме на пълна газ.
В момента, в който се откъснах от земята, прибирайки колесника, видях как самолетът й завива надясно, вместо наляво, на височина от 200 фута над земята.
„Какво прави това момиче!“
Aircoupe вече не набираше височина. Той се спускаше надолу, правейки вираж над дърветата, а витлото се въртеше като бавна вятърна мелница. Без никакво предупреждение, след едно перфектно излитане, двигателят й бе спрял да работи.
Наблюдавах я зашеметен и безпомощен. Тя още се учеше да лети! Не беше честно! Това трябваше да се случи на мен.
Нямаше подходящо място пред или встрани от нея, където би могла да се приземи; околовръст всичко бе в дъбова гора. Ако се снижеше още, нямаше да има друг избор, освен да се вклини между дърветата. В този момент обаче тя направи обратен завой и се насочи към аеродрума.
Нямаше никакъв шанс да стигне до основната писта, перпендикулярната може би бе достатъчно широка…
Бях на сто фута от земята, когато самолетът й се плъзна покрай мен в обратната посока, наклонен леко на една страна като колелата му отнасяха връхчетата на дърветата. Тя гледаше право напред, пределно концентрирана върху приземяването.