Суифтът силно се разлюля, когато рязко завих, за да се приземя на втората писта. Видях как нейният самолет докосна земята извън настилката, прекоси сто фута от пистата и продължи пътя си от другата й страна. Бяха необходими три секунди, за да се отчупи малкото й носово колело. Aircoupe потъна в мъгла от жълт прах, целият се тресеше и подскочи високо нагоре. Защо това не се случи на мен?
Докато се клатушках по пистата, а спирачките ми пушеха, капакът на кабината й се свлече назад и я видях как се изправя навъсена и гневна.
Забравих всичко онова, което не исках да премълча.
— Добре ли си?
— Да, добре съм — гласът й беше спокоен. — Но погледни горкия самолет. Оборотите на двигателя тръгнаха надолу и след това нищо. Смяташ ли, че много го боли?
Витлото, обтекателят и противопожарната преграда бяха изкривени.
— Ще ги поправим.
Помогнах й да слезе от кабината по полегатото крило.
— Не беше толкова лошо, между другото. Справи се добре, намали над последните дървета, използва всеки инч, с който разполагаше. Ако това колело на носа не…
— Наистина ли го направих добре?
Единственият ефект от инцидента беше желанието й да се оправдае. Обикновено не я беше грижа какво си мислех аз.
— Исках да обърна самолета и да кацна по дължината на пистата, но нямах достатъчно височина. Когато се приближих до земята, реших, че е по-добре да изравня крилете и да се приземя.
Колкото повече стоях там и гледах пространството, в което бе успяла да се приземи, толкова по-неловко започнах да се чувствам. След като наблюдавах мястото минута или две, започнах да се чудя дали аз бих могъл да го направя толкова добре и колкото повече се чудех, съмнението ми непрекъснато нарастваше; при всичките си премеждия със стари двигатели и принудителни кацания далеч от летища, при цялата ми ловкост в кацания на твърде ограничена площ от равна земя, не съм сигурен дали бих могъл да се справя по-добре от тази ученичка, която пилееше времето си за тренировки в летене право напред и съзерцание на полята и морето.
— Знаеш ли — казах й по-късно с малко повече респект в гласа, отколкото бих искал да покажа, — това приземяване никак не беше лошо, съвсем не.
— Благодаря — отвърна тя.
Двигателят бе спрял да работи поради запушване на тръбата, отвеждаща горивото до двигателя. Когато поправяхме самолета, я сменихме, за да избегнем други подобни инциденти. Не спирах да мисля за начина, по който тя пилотираше самолета. Дали й бе помогнала тренировката през онзи ден, в който упражнявахме приземяване след внезапно изключване на двигателя? Беше ми трудно да повярвам в това. Тогава тя изпълняваше указанията ми само за да не ме ядоса. Започнах да си мисля, че винаги е притежавала уменията, от които се нуждаеше в този момент — те само са изчаквали удобен момент, за да се изявят. Вече допусках, че нямам нищо общо с нейните способности да пилотира самолет. Хрумна ми — вероятно всичко това, което искаме да научим, е вече в нас и очаква да бъде призовано.
Бях й го казал, тя вече го знаеше: дори и новите двигатели могат да направят засечка.
И досега си мисля, че има моменти, в които инструкторът по летене не е нищо повече от един приятен събеседник, правещ компания на момиче, което иска да полети в небето в един великолепен ден.
Пътуване до съвършеното място
Полето беше квадратно и зелено, дълго около половин миля и се намираше в сърцето на щата Мисури. Това е всичко, което може да се каже за него. Хълмове го обграждаха от всички страни, целите обрасли в дървета, а в средата му се виждаше малко езеро, в което можеше да се плува; встрани от езерото се виеше черен път, който отвеждаше до малка ферма, но преди всичко то бе един мек, зелен килим от хладна и свежа трева.
Приземихме се там с два малки самолета, за да накладем огън до езерото, да разгънем спални чували и да си сготвим вечеря на открито, докато слънцето залязва.
— Хей, Джон — извиках. — Това място никак не е лошо, нали? Той наблюдаваше последните отблясъци на слънцето и начина, по който светлината танцуваше по водната повърхност.
— Мястото е красиво — каза той най-накрая.
Странно, макар и да ни харесваше, нямахме желание да останем на това място повече от една нощ. За малкото часове, прекарани там, то ни бе станало твърде познато и вече малко ни отегчаваше. На сутринта бяхме готови да излетим. Оставихме след себе си езерцето и тревата, и хълмовете на пасящите из моравата коне.
Час след изгрев слънце летяхме на 2000 фута височина, бръмчейки безгрижно в разтегната формация над поля с млада царевица, стари гори и дълбоко изорани ниви.