Можем да накараме времето да тече бавно, когато непрестанно сме отегчени. Изпитваме досада, минутите стават месеци, дните — години. Как да изживеем възможно най-дългия живот — просто седим в една празна сива стая и не очакваме нищо, през цялото това време. Това е идеалът за живот, към който ни тласка този глас — да останем в това тяло и в тази стая, колкото се може по-дълго.
„Какво правя тук“ има обаче и друг отговор, отговор, който не се очаква от нас… Аз живея.
Спомняш ли си, като дете, предизвикателството на високия трамплин над водата. В един момент, след като дълго време бе наблюдавал от долу, ти се изкачи по студените влажни стъпала до най-високата платформа. Оттам разстоянието до водата изглеждаше още по-голямо, басейнът сякаш се простираше на хиляди фута под теб. Може би тогава си чул гласа: Какво правя тук? Защо въобще дойдох на това място? Искам да се върна там, където е безопасно. Има само два начина да слезеш долу: стъпките на поражението назад или триумфът на гмуркането. Нямаш друг избор. Не бързай, стой там колкото искаш, но рано или късно трябва да направиш своя избор.
Заставаш на ръба и трепериш под горещото слънце, вцепенен от страх. Най-накрая се накланяш напред, доста напред, вече е късно за отстъпление, и политаш с главата надолу. Спомняш ли си това? Спомняш ли си радостта, която те изпълни целия, когато изплува обратно на повърхността, проправяйки си път като малък кит, разпръскващ фонтани вода и крещящ „Йе-е, йе!“. В този момент ти надви високия трамплин — прекарваш остатъка от деня, качвайки се по стълбите, гмуркайки се отново, за удоволствие.
Това е очарованието, притегателната сила на полета. Той е твоят шанс, летецо, да смачкаш страха. Можеш да се научиш как да даваш отпор на всеки страх — на ръба на трамплина или по време на бързо въртене във въздуха. Зная ъгъла, под който трябва да задържа тялото си, когато скачам от дъската, така че водата да не ме нарани. Зная как крилете намаляват скоростта на самолета и колко силно трябва да натисна рула при тройното превъртане. Зная, че светът около мен ще се превърне в размазано петно и ще заприлича на бързо въртящо се зелено витло, а лостът ще да се съпротивлява в ръката ми. Зная, че ще е трудно да натисна рула от другата страна, за да възстановя положението на самолета, но също така съм уверен, че мога да го направя. Преди много време, знаейки това, аз се издигах във въздуха и правех тази фигура за удоволствие.
Страшно е само онова, което е непознато. Когато облаците се спуснат върху нас, ние не се страхуваме, ако съзрем писта, на която да се приземим. Уплашени сме, когато под самолета се простира непозната за нас земя… поля, хълмове или гори, защото никога преди не сме се приземявали на ливада или на билото на хълм. Но когато се приземяваме сред ниви и поляни от години насам, ние вече знаем какво ни очаква и как да управляваме самолета по време на това изпитание… така че кацането върху трева вече не ни плаши повече от кацане върху достатъчно дълга, павирана писта.
Казват, че през целия си живот човек разполага с възможности да предолее страха, а всеки страх е частица от страха от смъртта. Учещият се да пилотира, който сграбчва лоста за управление, се бои от смъртта. Инструкторът до него му казва: „Не се страхувай. Отпусни се. Не разбираш ли? Можеш да вдигнеш ръце от щурвала и самолетът ще продължи да се носи леко във въздуха като перце… това показва, че смъртта не е наблизо“.
Всеки пилот първо преодолява страха от тясното пространство, в което е напъхай. В началото опознаваме добре машината и самите себе и започваме да летим в хубаво време. След това научаваме много нови неща и летим в района за тренировки; след това излитаме отвъд неговите граници, по-късно прекосяваме небето сред облаци и дъжд и летим над морета и пустини — без страх, само защото познаваме и владеем самолета и самите себе си. Страхуваме се само тогава, когато изгубваме този контрол.
Когато нямаме контрол над нещата, когато се чувстваме безсилни, избягваме предизвикателствата, което означава, че сме започнали да побеждаваме глупостта си. Отбягвай гръмотевичните бури е аксиома, която повечето пилоти приемат на доверие. Никога не поверявай живота си на машината — това е друга безспорна истина, подценявана, най-често от онези, които никога не са чували как двигателят спира да работи по време на полет. Пилотите, които летят без парашути в черна нощ над морета от мъгла, и нямат представа къде биха могли да се приземят, ако моторът им откаже, нямат никакъв шанс да избегнат катастрофата.