Чувстваш ужасна празнота, когато имаш модерен двигател с гарантирано качество, а се счупи коляновият му вал, горивото свърши, а таблото с уреди показва, че е пълен. Започваш да се чувстваш още по-зле, когато не виждаш място, на което можеш да се приземиш, става още по-лошо, когато не можеш да катапултираш, и достигаш до пълно отчаяние, когато разберат, че си хванат в клопка, че си безпомощен пленник на своя собствен самолет.
Стотици пилоти летят без страх през непрогледния мрак, над море от мъгла, и тяхното спокойствие не идва от знанието за нещата и сигурната власт, която имат над самолета, а от сляпата им вяра в металната щайга, пълна с чаркове, наречена двигател. Техният страх не е преодолян, той просто е добре прикрит зад шума на този мощен мотор. Когато този шум замлъкне по време на полет, страхът изпълзява, по-силен от всякога. Сертификатите за качество не гарантират нашата безопасност, това могат да направят само уменията ни да пило-тираме добре.
Упрекваха ме, че предизвиквам дявола, защото качвах пътници от широки ливади и ме наричаха страхливец, защото отказвах да ги кача на самолета, когато разполагах с тясна писта, която гледаше към хълмове или гора. Казваха, че съм див, луд и безотговорен, защото участвах в състезания по майсторско пилотиране, същевременно ме смятаха за прекалено предпазлив, защото не излитах без парашут през нощта. Страхът трябва да бъде победен в честна битка, той не бива да бъде пренебрегван и забулвай от илюзията за един безупречен двигател. Страх, страх — ти си един достоен съперник.
Бипланът падаше надолу, преобръщайки се, блъскан от поривите на вятъра. Какво правя тук — пищеше гласът в мен. Трябваше ми една секунда, за да отговоря. Живея. Ще скоча с парашут, ако не сме преминали границата от хиляда фута. На височина от две хиляди фута ще откача предпазния колан и ще се хвърля свободен надолу, дърпайки шнура за отваряне на парашута. Истинско безобразие е, че губя самолета само защото не мога да направя един обикновен лупинг. Няма да мога да го преживея, когато отново стъпя на земята.
Бавно, като голям носещ се из въздуха кафез, самолетът се насочи с носа надолу. Ужасното бумтене започна постепенно да отслабва. Може би…
С рев преминахме границата от две хиляди фута, летейки право надолу, самолетът вече беше под контрол, двигателят се закашля и отново заработи. „О, момче“, каза гласът. „Ти го преживя този път, но беше уплашен като плъх, уплашен до смърт. Пилотирането не е за теб“.
Изкачихме се отново на височина от три хиляди фута, наклоних носа му, вятърът, втурнал се срещу нас със сто мили в час, бучеше и виеше, разкъсан от жиците на самолета. Този път с едно сполучливо рязко издигане ние направихме чудесен лупинг — бипланът и аз. След това още един и още един.
Какво правя тук? Превъзмогвам страха от смъртта, разбира се. Защо летя? Опитвам се да разбера какво е да си жив.
Под дивана
Тук предпазните колани в самолетите са различни. Вместо с ремък със закопчалка, ти си опасан с каиши четири пъти — здрава примка, в която се чувстваш като муха в мрежата на паяк. Парашутите също са различни. Цялата паяжина от ремъци се събират в един-единствен метален сандък, който ако бъде обърнат и силно ударен, веднага изхвърля навън своето съдържение. Всички карат в лявото платно по шосетата край аеордрума, говорят с ирландски акцент за шасита вместо за колесници, за стръмни завои вместо за виражи. Не е трудно да се почувстваш самотен чужденец в Ирландия.
Аеродрумът представлява голям зелен квадрат със страна около 3000 фута, по който припкат овце, изведени на паша. Те лесно се подплашват, но все пак се налага да бъдат прогонени оттам с едно ниско прелитане преди приземяването.
На тази морава в един неделен следобед се появи един Taylorcraft с изцяло остъклена кабина и малък едноредов двигател Auster. Пилотът на самолета се казваше Били Риърдън и първото нещо, което направи, след като се запознахме, бе да предложи на самотния чужденец разходка с неговия самолет.
Това беше една от онези истории за паралелни светове, описвани в научнофантастичните романи, в които животът само на пръв поглед е съвсем обикновен. Витлото се завъртя по посока на часовниковата стрелка, вместо в обратната посока, както е в Америка. Лостът зе управление не беше свързан с жици под пода на кабината, а със странен комплекс от скоби под панела с инструменти; стрелката на оборотомера не се плъзгаше плавно от ниски към високи обороти, а потръпваше с бързи, резки отскоци, сякаш уловена във филм със стоп кадри.