Мерик махна с ръка, изпращайки ме по дяволите.
— Запази си и закуската, и приказките — рече величествено. — Изтече времето за приказки с теб.
— Може би няма да повярваш, но аз ти симпатизирам — настоях аз. — Защото искаш да установиш какво се е случило с дъщеря ти. Прекрасно зная какво чувства човек в това положение. И ако мога да ти помогна, ще го направя, само че да плашиш Ребека Клей не е начинът. Ако пак се засилиш към нея, ще те задържат и пак ще те върнат зад решетките. В Къмбърландския окръжен затвор — ако извадиш късмет. Ако ли не — отиваш в Уорън. Още една изгубена година от живота, още една година, без да си направил нищо, за да намериш детето си и истината за изчезването му.
Сега Мерик благоволи да ме погледне — за пръв път тази сутрин.
— Аз с онази жена Клей съм приключил — рече той. — Но с теб не съм. И ще ти дам един съвет в замяна на това, дето току-що го каза. Не си пъхай носа в тази работа и следващия път, когато пътищата ни се кръстосат, може да се окажа и по-милостив.
С тези думи ме бутна встрани и закрачи към автобусната спирка. Сега ми се стори по-дребен отпреди, раменете му някак свлечени, джинсите измърсени, вероятно от престоя в килията. Отново изпитах съжаление. Въпреки всичко, което знаех за него, въпреки всичко, за което го подозираха, за мен поне той си оставаше търсещ изгубеното си дете баща. Може би то бе единственото, което му бе останало, за съжаление така или иначе познавах злото, което може да бъде породено в подобна ситуация с интензивна, самоцелна, разкъсваща те отвътре болка, насочваща към насилие спрямо другите. Зная, защото и мен е измъчвала, и моята ръка е насочвала. Мерик сигурно ще остави на мира Ребека Клей, поне засега, но иначе няма да се спре. Ще продължава да търси, докато намери истината или докато някой се опита да го възпира. И в двата случая ще има смърт.
Обадих се на Ребека, съобщих й за освобождаването на Мерик. Казах, че не вярвам отново да я тормози, но пълни гаранции просто не може да има.
— Да, разбирам — рече тя. — Само че не желая повече онези мъже да стоят пред дома ми. Не мога да живея по този начин. Моля ви, благодарете им от мое име и ми изпратете сметката.
— Разбира се, госпожице Клей — отвърнах. — Имам един последен въпрос. Ако изборът зависеше от вас, ще пожелаете ли баща ви да бъде намерен?
Тя се замисли. Мина малко време и рече тихо:
— Изборът е бил негов, където и да се намира той сега. Казвала съм ви и преди, че често мисля за Джим Пул. Той тръгна да го търси и повече не се върна. Опитвам се да си внушавам, че не зная дали аз съм отговорната в случая — дали той изчезна, защото помолих да издири баща ми, или просто нещо лошо му се е случило независимо от мен. Но когато съм в леглото нощем в мрака сама и не мога да заспя, съзнавам, че грешката е моя. Денем е по-различно, по-лесно се самоубеждавам, че не е така, но в сърцето си зная истината. Не ви познавам отблизо, г-н Паркър. Помолих ви за помощ, получих я, ще си платя за вашата работа и усилия, само че ние пак сме си почти непознати. Ако нещо ви се случи, докато разпитвате за баща ми, в такъв случай аз ще съм виновната. А пък не желая да бъда обвързана с такава отговорност. Или вина. Разбирате ли ме? Опитвам се да забравя, да оставя нещата да си поемат естествения ход. И ви моля и вие да постъпите така.
Сетне прекъсна връзката. Въздъхнах, рекох си, че може би е права. Може би трябва да забравим Даниъл Клей, да го оставим на мира — където и да е той, било жив, било погребан. Само че нещата вече не зависеха от мен. Вече не. Мерик бе на свобода и действаше, както и лицето, упълномощило Елдрич да го финансира. Ролята на Ребека Клей в тази история бе може би свършена, обаче не и моята.
Трудно е човек да не забележи щатския затвор на Мейн и така е било още от построяването му в Томастън. Издигаше се край главната магистрала току на влизане в града, просто няма начин да пропуснете тази масивна сграда на шосе 1. Оцеляла бе след два големи пожара, преустрояваха я, обновяваха я, разширяваха я, от време на време модернизираха някои от инсталациите, а на външен вид си беше все същият стар пандиз от XIX век. Гледаш го и щеш не щеш получаваш усещането, че градът е израствал и постепенно се е развивал около самия затвор, макар че истината е друга: в Томастън е имало фактория още през XVII век. Независимо от всичко внушителната сграда доминираше над местния пейзаж чисто физически, а според някои хора и психологически. Така бе и с името. Споменеш ли Томастън, първата асоциация е със затвора. Питах се понякога как ли се живее в такова място, дето единствената му слава е свързана с лишаването на човешки същества от свобода.