— Иначе харесвам новото място — рекох непринудено. — Строго, но пък уютно. Виждам и твоя почерк в украсата: сивичкото преобладава, камъкът, острата тел. Все за теб напомня.
Измери ме продължително, поклати глава, но не каза нищо, извърна се на токовете и ни поведе навътре. Ейми Прайс тръгна заедно с мен, отзад закрачи друг надзирател. И него познавах, казваше се Удбъри.
— Вие приятели май навсякъде имате? — подхвърли адвокатката.
Засмях се.
— Ами ако един ден ме приберат тук, на него ще разчитам.
— Е, пожелавам ви късмет. Дай Боже, до това да не се стига.
Стъпките ни ехтяха по празния коридор. След малко дочухме далечни шумове: невидими хора разговаряха и се смееха; метални врати се отваряха и затваряха със звън; отчетливо говореше нечий глас, може би беше надзирател. Типично за един затвор: вътре никога не е тихо, дори и нощем. И човек винаги осезателно чувства присъствието на другите наоколо, дори и когато е сам в килията. По-лошо става в мрака след загасяне на осветлението, когато природата на звука се видоизменя. Именно тогава затворникът най-остро усеща самотата и отчаянието. Отвсякъде звучат хъркане и мляскане, кашлица и крясъци в ответ на сънувани кошмари, ридания на хора, все още несвикнали с обстановката и мисълта, че тук ще бъдат години наред. И на такива, дето и до последния си ден не могат да се примирят с подобна мисъл.
Средата веднъж ми бе казал, че по време на излежаването на най-дългата си присъда — три години за кражба с взлом — дори една-единствена нощ не е успял да спи като хората. Точно това те износва най-много, рече ми той. А най-гадното по ирония на съдбата се случва сетне, когато си навън, на свобода. Пак нямаш читав сън, защото не можеш да свикнеш с относителната тишина на големия град нощем.
— Сега прехвърлят Анди от супермакса в стая за срещи — с преграда и апаратура за разговора, неконтактни им викат на тези помещения — обади се адвокатката. — Не е най-точното място за целта и няма да усетите всичко в истинското му измерение, обаче това е най-доброто, което успях да постигна. Все още смятат Анди за особено рисков — както за себе си, така и за другите.
Сетне Прайс се извини, за да отиде до тоалетната преди разговора с Келог. Останахме сами с Джо Лонг, защото Удбъри предпочете да стои на разстояние, загледан в стените и пода.
— Мина известно време от последната ни среща, а? — започна разговора Лонг. — Колко — две или три години?
— Звучиш, сякаш ти е било мъчно, а? — рекох леко.
— Ами да, почти — усмихна се той, позатегна вратовръзката, изтърси някакви несъществуващи прашинки, имали смелостта да полепнат по ризата му. — Ти научи ли какво стана с онзи пастор на име Фокнър? Разказваха ми, че просто изчезнал.
— Ами да, такива бяха слуховете.
Лонг отново позатегна вратовръзката, измери ме продължително иззад очилата и замислено поглади мустак.
— Странно как така повече ни се чу, ни се видя — продължи той. — Трудно е такъв тип току-така да изчезне, още повече като помня колко много хора го търсеха. Човек какво ли няма да си помисли? Все едно нарочно са търсели не там, където е трябвало. Над земята, дето има една приказка, вместо под нея, а?
— Викам си, че сигурно никога няма да разберем — рекох аз.
— Може би, може би. Вероятно така е и по-добре. Този пастор за никого не е загуба, обаче законът си е закон. Човек така може дори и да загази, в затвора да го изпратят, при положение че не там му е мястото.
Ех, че човек. Ако очаквате, че ще се разнежа и ще му призная разни неща, много се лъжеше.
— Виж, чувам, че нещата с Анди Келог никак не били добре — смених темата аз. — Проблемите му били с адаптацията.
— Анди Келог за проблеми да го търсиш. Много ги има. Само че някои от тях сам си ги създава.
— Просто няма начин да не го бият и да му пускат ток посред нощите, а сетне гол за стола да го връзват, нали? Казвам си, че някой тук си е сбъркал професията или призванието. Значи пилеем парите на данъкоплатците, превозваме разни лоши хора чак до Египет и Саудитска Арабия, та дано станат по-разговорливи, когато просто можем да ги качим на затворнически рейс и тук да ги докараме.
За пръв път зърнах някакво чувство да се мярка по лицето на Лонг.
— Столът е за обуздаване, не и за мъчение — каза той.
Говореше тихо, сякаш не вярваше в собствените си думи достатъчно, че да ги изрече на по-висок глас.
— Значи направо си е мъчение, щом подлудява човека — възразих аз.
Лонг отвори уста да каже още нещо, обаче в същия миг се появи Ейми Прайс и той замълча.
— Готова съм. Хайде да поговорим с Анди — рече адвокатката.