Почеса ръката си и без да иска, отвори стара рана, която веднага започна да кърви.
— А Франк как се грижеше за теб? — запитах внимателно.
— Ами, всички ги беше страх от него. И мен в началото, само че после вече не. Някои ме закачаха, после Франк дойде и те вече не смееха. Той знаеше как да се оправя с лошите, дори и в макса — сега се засмя широко и добави: — Някои си изпатиха… ама много лошо…
— А казвал ли ти е защо се грижи за теб?
Келог, изглежда, се обърка.
— Че защо? Той ми беше приятел, затова. Харесваше ме. Не даваше да ми се случи нищо лошо. Аааа…
Изведнъж забелязах, че кръвта нахлува в лицето му и без да искам, в съзнанието ми изскочи Мерик и пламналото му лице. Сякаш докато са били заедно, нещо от него се бе предало на младия затворник. Пръстите му се свиха, оформиха се юмруци. Сега чух и друго: устата му се отвори леко, оттам долетя особен, съскащ звук. Досетих се какво става — поемаше въздух през дупката в зъбите, набираше слюнка, преглъщаше. Хрумна ми, че това метафорично наподобява бомба със закъснител — гневът се набира, достига критична маса и следва експлозия на поведението.
— …а вие за това ли намеквате? Той не беше обратен, никога не е бил… — избълва думите Келог и сега тонът се повиши, в него прозвуча заплаха. — Аз ви казвам, че то не е вярно. Той не беше хомосексуалист. И аз не съм такъв. Защото ако искате това да кажете…
С ъгъла на очите зърнах жеста на Лонг. Даде знак, онези двамата надзиратели бързо се приближиха към Анди, връщайки се на старите си места.
— Всичко е точно, Анди — обади се Прайс с успокоителен глас. — Никой не намеква нищо подобно.
Келог се разтрепери ситно, макар и видимо да се опитваше да обуздае гнева.
— Ама така си е — педал никога не е бил. Така си е. И никога дори и не ме е докосвал! Приятел ми беше.
— Разбирам, Анди — обадих се аз. — Съжалявам. Поначало не съм се и опитвал да подхвърлям такива неща. Просто питах дали някога не ти е давал да разбереш, че може да имате нещо общо. За дъщеря си не ти ли е говорил?
Келог постепенно се успокояваше, но за съжаление в очите му остана подозрението, при това примесено с враждебност. Съзнавах, че няма да е лесно да върна нещата назад.
— Говорил ми е — рече след малко.
— Това е било, след като е започнал да те защитава, нали?
— Да.
— Тя е била пациентка на доктор Клей, нали? Също както и ти си бил.
— Аха. Изчезнала, докато Франк е бил в затвора.
— Франк някога споделял ли е с теб какво според него й се е случило?
Келог поклати глава отрицателно.
— Той не обичаше да говори за нея. Ядосваше се.
— А питал ли те е какво се е случило с теб при онези хора, на север, в хижата?
Келог преглътна с мъка и извърна очи. Същият съскащ звук засвистя отново, само че този път, изглежда, гняв нямаше или поне аз не го усещах.
— Да, питал ме е — рече той тихо и сега гласът му прозвуча съвсем по детски, сякаш въпросът ми за изнасилванията физически го връщаше назад във времето.
Така и стана. Споменът почти видимо за мен нахлу в съзнанието му, лицето му се напрегна, очите му се свиха в уплаха. Стори ми се дори, че се смалява, раменете му увиснаха, разтвори ръце встрани като че в знак на пълно покорство. Зле балансираният възрастен изчезна, отстъпвайки място на едно измъчено, уплашено до полуда дете. Всъщност призракът на дете. Нямаше смисъл да питам какво са го правили. Миналото се разигра по лицето му в потресаваща пантомима — в поредица тикове, ситен тремор, примигвания, грозни мимики и жестове. Безмълвна игра на отново изживявана болка и унижение.
— Питаше ме какво съм видял, какво помня — промълви той в едва доловим шепот.
— А ти какво му каза?
— Разказах му какво са ми правили — просто отвърна Анди. — А Франк питаше дали съм им виждал лицата, дали някое име съм чувал. Само че те винаги с маски идваха и никога не са споменавали имена.
Сега ме изгледа в очите и внезапно добави:
— Те на птици приличаха. И все бяха различни. Имаше орел, имаше и врана. И гълъб. Петел — отново се разтрепери ситно и повтори: — Все различни, ви казвам. Винаги носеха маските, никога не са ги сваляли.
— А помниш ли мястото? Къде се случваше това?
— Тъмно беше… винаги тъмно. В автомобилни багажници ме возеха. Със завързани ръце и крака, чувал на главата. Помня само, че минаваме известно разстояние, сетне ме изваждат, свалят ли ми чувала, значи вече сме в стая. Помня прозорците, но те винаги бяха затворени с пердета. Имаше газова печка за отопление, петромаксови фенери. Аз все си затварях очите, стисках ги, защото знаех какво ще стане. Все едно и също… Знаех го и все си мислех, че край няма да има.