Замига, сетне затвори очи, като че отново го изживявахте.
— Анди? — прошепнах аз.
Той остана със затворени очи, но кимна леко, давайки ми да разбера, че чува.
— Колко пъти се случи това с теб? Общо?
— След третия път престанах да ги броя.
— А защо не се оплака някому?
— Те заплашваха, че ще ме убият, сетне ще хванат Мишел и с нея ще правят онова същото, дето го вършеха и с мен. Един все повтаряше, че му било едно и също с кого го прави — дали с момче или с момиче, разлика голяма нямало. Аз много обичах Мишел, не исках нищо лошо да й сторят. А на мен вече ми се беше случвало, знаех какво да очаквам. Сетне се научих да изключвам — мислиш си за нещо друго, не чувстваш нищо. Представяш си, че си на друго място, просто не си в себе си. Летиш над гората, гледаш надолу, виждаш разни хора. Намирам Мишел, отивам при нея и си играем двамата заедно край реката. Научих се така да се спасявам, но Мишел… тя беше малка, едва ли щеше да се оправи. Все щяха да я измъчват, до края…
Мислено изпъшках, облегнах се назад. Едно дете се бе пожертвало за друго. Ейми Прайс ми го бе разказвала, но съвсем друго бе да го чуя от устата на самия Келог. Съвсем различно и много по-силно. Направо тръпки ме побиха. Нищо самохвално нямаше в тази кратка история за саможертва. Беше я извършил, защото обичал по-малкото дете. И това му се струваше напълно естествено. Още веднъж си дадох сметка, че всъщност пред мен стои дете в мъжко тяло, дете, чието нормално развитие бе почти спряло, затормозено от изстраданото. Ейми Прайс до мен мълчеше, стиснала устни до болка, а те бели побелели, кръвта се отдръпнала от тях. Рекох си, че и преди го е чувала, но такъв разказ винаги ще те шокира до крайност.
— Казваш до края… — обадих се отново, — … накрая обаче е станало ясно, нали? Хората са разбрали какво ти се е случвало.
— Нямаше начин… заведоха ме при онзи лекар. Той се захвана да ме преглежда. Опитвах да излъжа, да го заблудя. Страх ме беше за Мишел. Сетне започнаха въпросите, това-онова. Лъжех заради Мишел, но той познаваше кога не казвам истината. Ужким си бях намислил отговори, но все ги бърках един с друг. Пуснаха ме, след някое време пак ме отведоха при доктор Клей, тогава реших да не говоря. С никого не говорех, просто си държах устата затворена. Тогава ме изпратиха в приюта, само че когато пораснах, ме пуснаха. Събрах се с едни хора… извърших разни лоши неща, тогава хайде в Замъка.
Замъка викаха на стария мейнски Младежки център в Южен Портланд — поправителен дом за младежи с асоциално поведение, строен някъде в средата на деветнайсети век. По едно време го бяха закрили, обществото обаче едва ли бе загубило от това. Рецидивизмът сред младите престъпници достигаше почти 50 на сто, преди да построят нови подобни центрове в Южен Портланд и Чарлстон. В наше време спадна до 10-15 процента, главно защото тези институции вече не фокусират дейността си върху тъмнични наказания и затвор, а екипи психиатри и психолози се опитват да помагат на децата — някои от тях на 11-12-годишна възраст — да превъзмогват проблемите. В случая на Анди Келог за съжаление тези промени бяха просто закъснели във времето. Той бе живо доказателство за всички безобразия, които биха могли да се случат в рамките на щатските усилия в помощ на изпуснатите деца.
Обади се Прайс.
— Анди, мога ли да покажа картините ти на господин Паркър?
Той отвори очи. В тях нямаше сълзи, сигурно отдавна ги бе изплакал.
— Може.
Ейми отвори куфарчето, извади папка с формата на кутия. Поех я от ръцете й, вдигнах капака. Вътре зърнах осем-девет рисунки, правени предимно с пастели, една-две бяха с водни бои. Първите няколко бяха в извънредно тъмни тонове, отсенки на сиво, черно и червено. Съдържаха грубо нарисувани голи фигури с птичи глави. Това бяха рисунките, за които ми бе говорил Бил.
Останалата част от това творчество представяше вариации на една и съща пейзажна тема: дървета, гола земя, разрушени, разпадащи се сгради. Като изкуство бяха недодялани и не говореха за особена дарба, а в същото време няколко издаваха вложените в тях особени усилия и внимание. Последните две-три бяха просто гневни драсканици в черно и зелено, макар че и тук се разпознаваше същият пейзаж, само че пресъздаден повърхностно, ядовито или може би тъжно. Главното обаче бе друго: във всяка една доминираше формата на голяма каменна камбанария. Познавах това място, бях го виждал рисувано и преди. Беше Галаад.