На хокейния мач обаче ми бяха казали доста по-различни неща. В същото време знаех, че бившите затворници са склонни към сантиментални оценки. А в място като затвора, още повече като „Супермакс“, където добротата е стопроцентова рядкост, дори дребни актове на човещина в нечии очи могат да придобият колосални размери. Въздъхнах — истината вероятно се криеше някъде по средата между казаното от Бил и Лонг. Сива — между черното и бялото. Вече бях видял как Анди Келог може да реагира на по-продължителен разпит за извършените над него насилия. Може би Мерик се бе научил да контролира този тип негови изблици? Не се съмнявах обаче, че понякога е имало и случаи, когато се е провалял. А тогава последиците е отнасял Анди.
— Второ — за татуировката, която младежът спомена. Може би става дума за военен или бивш военен. Така ми се струва. Мисля, че в тази насока можеш да търсиш.
— Благодаря ти. Някаква идея откъде да тръгна?
— Аз не съм детектив — отвърна Лонг. — Обаче ако съм на твое място, може би бих отправил поглед на юг. Към Форт Кампбел, да кажем. ВВС.
И си тръгна, понесъл масивното си тяло, изправено като дъска. Скоро се скри зад първия завой на коридора.
— За какво ставаше дума? — запита ме изчакалата ме Ейми Прайс с любопитство, само че аз премълчах.
Форт Кампбел е разположен точно на границата между Кентъки и Тенеси, там винаги е имало военновъздушни подразделения. По-точно 101-ва въздушнодесантна дивизия.
Наричат бойците й Пищящите орли. Но може би имаше и други.
С Прайс се разделихме на паркинга. Благодарих за помощта й, помолих да се обади, ако мога на Анди Келог с нещо да помогна.
— Отговора го знаете — рече тя веднага. — Само ги намерете тези хора и тутакси ми позвънете. Най-лошият адвокат ще им намеря.
Опитах се да се засмея на хумора й, но не се получи. Усмивката ми замръзна някъде на средата между устата и очите. Тя отлично съзнаваше какво си мисля.
— Франк Мерик — рече на глас.
— Аха, Мерик.
— Мисля си, че ще е хубаво да ги намерите преди него.
— Мога и на него да ги оставя.
— Вярно, че можете, само че въпросът не е за него, не е дори и за Анди. В този случай виновните трябва да излязат на светло, а справедливостта — да възтържествува. Наложително е някой да отговаря публично пред обществото. И други деца са пострадали в миналото, това е повече от сигурно. Може и още да пострадат. Необходимо е да намерим начините да им помогнем. И на тези, които са вече възрастни. И на потенциалните бъдещи жертви. Но това няма да се получи, ако Франк Мерик ги преследва и убива тайно. Пазите ли ми визитката?
Измъкнах портфейла, разтворих го. Там беше. Тя кимна, почука картончето с показалец.
— А загазите ли, веднага ми звъннете, чувате ли?
— Какво ви навежда на мисълта, че мога да загазя?
— Вие сте нещо като рецидивист, г-н Паркър — рече тя, като се качваше в колата. — Човек, повтарящ делата си. Неприятностите са ви занаят, изглежда, без тях не можете.
19
Връщайки се у дома от Уорън, неочаквано реших да поговоря с доктор Робърт Крисчън. Обадих му се без предизвестие в кабинета, гласът му прозвуча разсеяно, неспокойно. Все пак се съгласи да ми отдели няколко минути. Когато пристигнах, пред центъра бе спряла полицейска патрулна кола. Отзад седеше мъж, главата му опряна напред в решетката, която разделя колата на две, а позицията на ръцете му подсказваше, че е закопчан с белезници. Един полицай отвън говореше с жена на около трийсетина години. Главата й оживено се движеше постоянно, кимайки в три основни посоки — към ченгето, към двете деца в нисана отдясно й и към мъжа в патрулката. Ченге, деца, мъж. Познат триъгълник. Жената бе плакала наскоро, личеше отдалеч. Децата й обаче все още плачеха.
— Дълъг ден беше, тежък — въздъхна Крисчън, като затвори вратата на кабинета след мен и се отпусна в стола зад бюрото. — Аз дори още не съм обядвал.
— Вероятно има нещо общо с мъжа отвън?
— Не мога да коментирам — рече Крисчън строго, а в следващия миг реши да се поотпусне малко. — В нашата работа лесни моменти няма. Обаче един от най-трудните, дето изисква най-деликатен, най-аналитичен подход, настъпва, когато разпитваме някого за реакция по повод отправени срещу му обвинения. Ето, преди два дни разговаряхме със задържан в присъствието на полицията, днес майката и децата също пристигат за разговор и какво? Намират бащата паркиран отвън, чака ги. Хората най-различно реагират на твърдения за сексуално малтретиране: някои се слисват и не вярват, че това е възможно, други отричат, трети изпадат в ярост. Вярно е, че не се налага често да викаме полицията. А това сега… беше извънредно труден момент за всички засегнати.