— А с децата какво е станало?
— Когато общността се разпаднала, някои си ги прибрали родителите или настойниците. Не знаем с точност къде са отишли. А онези — спасените — са изпратени в домове за сираци. Две деца са взети в „Добрият Бил Хинкли“.
Така се казваше намираща се недалеч от I-95 неголяма институция, където прибират безпризорни. Там осигуряват пансион и училищни занимания за деца и младежи на възраст между 12-21 години, най-вече жертви на сексуално насилие, бездомни, наркомани и алкохолизирани — било пряко или в резултат на семейната среда. Домът съществува още от края на XIX век и дава образование и някаква професия на десетина души ежегодно — младежи и девойки, които иначе биха загинали или попаднали в затвора. Никак не се учудих, че деца от Галаад са отишли там. При сложилите се обстоятелства това може би е било най-доброто, което би могло да им се случи. Жалко, че „Хинкли“ нямаше по-големи възможности.
— Как изобщо е възможно да се получи такова чудовищно нещо? — запитах аз. — Имам предвид мащабите. Изглеждат ми направо невероятни. Цяло селище, колкото градец, за Бога!
— Вижте, г-н Паркър, все пак е било една изолирана комуна в щат, населен с подобни, също отдалечени, закрити за окото на външния посетител общности — отвърна Крисчън. — Освен това от събраните досега доста данни можем да направим някои заключения: основните, замесени в извращенията семейства са се познавали още преди основаването на Галаад. Работили са заедно или са поддържали контакти години наред. С други думи, вече е съществувала някаква структура или подобие на организация, която е управлявала насилията. Със сигурност съществува ясно очертана разлика между четирите или петте основни рода в селището и пристигналите по-късно. Това са две групи, които не поддържат типичните за малка общност връзки — жените не си общуват, децата не играят заедно, мъжете се държат настрани, като, разбира се, изключим задължителните трудови процеси, където това е било невъзможно. Насилниците отлично са разбирали какво вършат, възможно е също да са знаели кои хора са потенциални съюзници и биха споделили вкусовете им. Съответно са разширявали терена си на действие, намирали са нови жертви. Ситуацията е била кошмарна, но за беда има и друг черен фактор, самият Галаад. Това място е като люлка на Злото, то излъчва злощастие. Там сякаш тъмни сили са се пръкнали. Като добавим и естествените обстоятелства, действащи в ущърб на децата — лош късмет, противопоказани съвпадения на място и време, картината става още по-мрачна. Да не забравяме и друго нещо — исторически погледнато, времената са съвсем други: хората не са чували за сексуално малтретиране на деца или поне не така, както е позната и актуална темата днес. Факт е, че чак през 1961 г. лекар на име Хенри Кемпи написва труд, наречен „Синдромът на разрушеното дете“, и открива пътя на истинска революция по въпроса. И все пак онзи труд третира главно физическото насилие. Аз отлично помня, че в началото на седемдесетте години, когато все още бях млад терапевт, сексуалното насилие бе тема, споменавана едва-едва, и то под сурдинка. Сетне се появи феминисткото движение и темата за насилие срещу жената и децата се либерализира, образно казано. През 1977 г. Кемпи написа нова книга — „Сексуалното насилие: още един скрит проблем на педиатрията“ — и според мен всеобщото осъзнаване на сериозния проблем води началото си именно от тогава.
За съжаление можем да кажем, че се появиха и реални пречки. Създаде се климат на постоянно подозрение, тъй като науката в тази област не бе напреднала достатъчно, че да отговори на амбицията проблемът да бъде решен. Ентусиазмът бе налице, но не и крайно нужният в дадения случай скептицизъм. Това доведе до обратни тенденции и застой, през деветдесетте години научната работа и трудовете по темата рязко намаляха. Сега обаче, изглежда, е постигнато равновесие, макар че все още понякога поставяме ударението на сексуалното насилие в ущърб на другите форми на насилие. Според някои статистици около двайсет на сто от децата са сексуално малтретирани, преди да са навършили пълнолетие, обаче далеч по-жестоки и опасни са последиците от продължителната липса на грижи и внимание, наред с физическото насилие. Например вероятността едно занемарено и физически малтретирано дете да стане престъпник е много по-голяма, отколкото едно сексуално насилвано дете. Според повечето регистрирани данни педофилите са обичайно физически малтретирани като деца, но не и жертви на сексуално насилие. Е, прочетох ви лекцията — завърши той, — сега ми кажете на какво се дължи този продължителен интерес към Галаад?