— На глупак ще ме правиш, а? — изръмжа мъжът. — Нали те предупредих? Това беше за последно, да, господине.
Направи рязко движение, измъкна ножа. Рики подскочи, дясната му ръка се стрелна към раната само за да се отдръпне отново при допира — заболя го още по-страшно. Чак се разплака, макар и да се срамуваше.
— Е, имаш ли снимки на деца в компютъра?
— Да — бързо издърдори Рики. — Имам. Ще ви покажа. Само кажете какво искате: момчета, момичета, малки, по-големи? Каквото речете, само повече не ме мъчете.
Мъжът бръкна в джоба, измъкна черен портфейл, а от него — снимка.
— Тази позната ли ти е?
Момиченцето бе красиво, чернокосо. Облечено бе в розова рокличка, в косата имаше панделка в тон с нея. Усмихваше се, в отворената уста се виждаше, че му липсва зъбче на горната челюст.
— Не — отвърна Рики.
Ножът се насочи към ръката му отново, този път той изрева предварително, а в гласа звучеше отчаяние и пълна искреност.
— Не! Честна дума! Казвам ви, че не я познавам! Не е била на нашите снимки. Никога, Бога ми, кълна ви се! Отлична памет имам за снимки.
— А снимките откъде ги вземаш?
— Най-вече от Бостън. Те ми ги изпращат. Понякога се налага да ги сканирам, иначе идват на дискове. И филми получавам. Но най-често компютърни дискове, понякога дивидита. Аз само на сайтовете ги качвам. На дете през живота си не съм посягал. Ей на, честен кръст! И работата не ми харесва, но нали трябва да се яде… просто правя каквото ми наредят.
— Ти каза най-вече…
— Моля?
— Каза, че най-вече идвали от Бостън. Откъде другаде получаваш?
— Понякога разни хора ми носят също… хм… Ама вече не.
— Кой по-точно?
— Ами мъже. Тоест мъж искам да кажа. Имаше един човек, той носеше добри материали. Видео. Само че това беше много отдавна. Преди години.
Рики лъжеше, премълчавайки подробностите. Колкото и да бе странно, болката в лявата ръка го държеше нащрек, съзнанието му — изострено, помагаше да разсъждава ясно относно възможностите за още мъчения, може би много по-страшни. Ако не изиграеше козовете си точно… Вярно, един мъж бе идвал, носеше видеофилм с отлично качество. С домашна камера правен, непрофесионална, с малко паразитен шум, но образът бе великолепен, снимано бе отблизо. Жестът бе на добра воля, не за пари. Онзи се надяваше да го допуснат до едно от децата, препоръчано му от общ познат от същия щат. Човек от същата категория хора, със същите наклонности. Господата от Бостън бяха предупредили Рики, че подобно нещо може да се случи. И се бяха оказали прави.
— Името?
— На мен лично никога не си го е казвал. Пък и не съм питал. Материалът бе добър, платих му.
Това бяха полуистини, примесени с лъжи, но Рики вярваше, че номерът ще мине. Глупак не беше, съзнаваше го, а и логика имаше в твърденията му.
— И не те беше шубе, че може да е бил ченге?
— О, не, ченге определено не беше. Достатъчно беше веднъж да го погледна, че да съм сигурен.
От носа му се проточи светла лига, премеси се с неизсъхналите сълзи.
— А откъде беше?
— Не зная. Вероятно някъде от север. Не съм сигурен.
Мъжът наблюдаваше Рики внимателно, изпитателно, тутакси засече примигването при поредната лъжа. В този миг самият Дейв Гловски би се гордял с него.
— Да си чувал някога за място на име Галаад?
Отново зърна същото примигване, мимолетен сигнал за лъжа — лицето издаваше краткия мозъчен импулс, съпроводил неистината.
— Хм, не, не съм, освен може би в неделното училище… от Библията, нали?
Мъжът замълча, остана замислен за известно време. Рики се поуплаши, може би прекали с лъжата?
— Имаш ли списък на хората, дето си плащат за това?
Рики поклати глава.
— Плащането е с кредитни карти. За финансите се грижат мъжете в Бостън. Аз само с електронна поща работя, с адресите.
— А кои са тези мъже в Бостън?
— От Източна Европа, руснаци. Зная само малки имена. Разполагам и с телефонни номера за връзка, в случай че имам неприятности.
В следващия миг изруга мислено. Май не биваше да напомня на този опасен тип, че се ползва с протекция. Разбира се, че ще има телефони за връзка, в случай че бизнесът се окаже застрашен. Но не трябваше да му го намеква отново, току-виж го ядосал. Мъжът, изглежда, прочете мислите му.
— Страшно няма — рече той. — Известно ми е, че в подобни случаи си длъжен да им се обаждаш. Както сега например. Смятам, че и без теб ще научат. Рано или късно. Мен това не ме безпокои. Да идват. Я сега разкарай това от екрана.
Рики преглътна. Притвори очи за миг, благодари на Бога за късмета си. Наведе се над клавиатурата, започна да затваря файловете. Разтворил леко устни, каза: