Хансън се облегна на кухненския плот, скръсти ръце на гърдите, безизразно загледан в мен.
— Интересна история — рече той.
— Какъв пистолет взе Мерик? — запита Конлоу.
— „Смит & Уесън“, десетка.
— С какви патрони?
— „Кор-Бон“. От сто и осемдесетграмовите.
— Охо, и те ако не са слабички за десетката — подхвърли Хансън. — Не се ли страхувате да не се пръсне цевта?
Изгледах го с удивление.
— Сигурно се шегувате. Какво значение има това сега?
Хансън многозначително сви рамене.
— Просто питам.
— Това са разни митове. Или вие за нещо друго намеквате?
Той премълча.
— А тук намира ли ви се кутията от патроните? За кор-боновите питам? — продължи Конлоу.
Вече се досещах накъде води всичко това. Бих се усетил още като ги зърнах тримата отвън, само че не бях съвсем на себе си. Направо би трябвало да се възхитя от изобретателността на този Мерик — вече подозирах, че е убил някого с моя пистолет, сетне го е задържал в себе си. Ако са намерили куршума, биха могли да го сравнят с патроните, които имам у дома. Това бе огледално изпълнение на случилото се с убития във Вирджиния Бартън Ридик. Методиките за балистични експертизи и сравнения може би бяха остарели и дискредитирани, но се получаваше точно както бе обещал — да ми създаде неприятности. Някоя и друга неприятност, боже мой! Малката му шегичка за моя сметка. Не знаех как толкова бързо се бяха насочили към мен, но може би и това бе негова работа.
— Ще трябва да си повикам адвокат — рекох им аз. — На повече въпроси няма да отговарям.
— Значи имате нещо да криете, а? — запита Хансън и се опита да се усмихне, но се получи грозна картинка, нещо като пукнатина в мрамор. — Защо сега изведнъж се затичахте за адвокат? Дайте го по-леката. Ние сега тук само разговаряме.
— Така ли? Само разговаряме, а? С малко намеци и многозначителни жестове. Щом е така, направо да ви кажа. Аз по такива разговори не си падам.
Изгледах Конлоу. Той сви рамене.
— Ами нека да е с адвокат — рече с безразличие.
— Арестуван ли съм? — запитах.
— Все още не — отвърна Хансън. — Обаче и по този път можем да хванем, стига да поискате. Е, какво да е: арест или разговор?
Измери ме с типичния за ченгетата тежък поглед, с едва доловима фалшива усмивка и сигурността, че напълно контролира нещата.
— С вас не мисля, че се познаваме — рекох кротко. — Убеден съм, иначе щях да си спомня, просто за да съм сигурен, че няма да имам подобно удоволствие отново.
Конлоу се прокашля в ръка, извърна лице към стената. Изражението на Хансън не се промени.
— Аз тук съм нов — рече той. — Но все пак съм служил тук-таме, например в големи градове като вас. Така че вашата репутация хич не ме и впечатлява. Може би тук с разни страшни истории и кръвта по ръцете си се имате за голяма работа, аз обаче не си падам по хора, които сами вземат закона в свои ръце. Те представляват грешките в системата, издънките тук и там. И ето, във вашия случай възнамерявам да поправя поне една издънка. И това ще е само първата стъпка.
— Не е учтиво да нагрубяваш човек в собствения му дом — рекох аз.
— Именно затова сега ще се изнесем оттук, за да мога да продължа да ви нагрубявам на разни други места — зачука ми го той тутакси.
И изщрака с пръсти, което означаваше да се изправя. Всичко в поведението му спрямо мен говореше за крайно презрение, обаче нямаше какво друго да направя, освен да се примиря. Продължа ли да говоря с него, означаваше да си изпусна нервите, а пък не исках да му създавам удоволствието да ми слага белезници.
Поклатих глава и се изправих. Обух си старите маратонки, които винаги държа в кухнята край вратата.
— Хайде да вървим тогава — рекох с неутрален глас.
— Не искате ли първо да се облегнете ей тук на стената с разкрачени крака? — рече Хансън със същия глас.
— Сигурно се шегувате — рекох аз.
— Ами да, аз поначало съм си шегаджия — отвърна Хансън. — И аз, и вие. Хайде, знаете как се прави.
Облегнах се на стената на дланите широко разкрачен, за да може той да ме опипа свободно навсякъде. Когато се увери, че не нося разни видове скрито оръжие, той отстъпи назад, аз тръгнах пред него към вратата. Конлоу и Фредериксън ни последваха. Отвън Бен Ронсън вече държеше задната врата на колата отворена. В същия миг чух кучешки лай. Уолтър препускаше към мен през полето между къщата и имота на Джонсънови. Боб Джонсън се появи отзад. Тутакси разпознах изражението на лицето му — тревожеше се човекът какво ли се случва с мен? Кучето наближи, ченгетата наоколо се наежиха, ръката на Ронсън отново тръгна към кобура.