— Няма никаква опасност — побързах да кажа. — Кучето е кротко.
Уолтър незабавно усети враждебността в хората около мен в двора и се спря на една просека в дърветата край предния двор. Излая несигурно, сетне бавно тръгна към нас, като махаше с опашка, но с клепнали уши, почти прилепени към главата. Погледнах Конлоу, той кимна в знак на разрешение. Пристъпих към Уолтър, клекнах и го погалих по главата, потърках врата му.
— Е, моето момче, ще трябва да постоиш с Боб и Шърли за малко, нали — казах му тихичко.
Той притисна глава в мен, изскимтя, затвори очи. Усещаше животинката, че нещо има. Погледнах към дърветата. Сега Боб стоеше на същото място, където преди малко се бе спирал Уолтър. Беше достатъчно съобразителен, за да не задава излишни въпроси. Хванах Уолтър за каишката на врата и го отведох при него. Хансън ме гледаше втренчено през цялото време.
— Ще се погрижиш за него за известно време, нали? Няма да е повече от няколко часа — помолих аз.
— Разбира се, няма никакъв проблем — обеща той.
Беше дребен, жив човек, очите му напрегнати зад очилата. Наведох се, отново погалих кучето, тихичко запитах Боб дали може да се обади в „Блак Пойнт Ин“ Дадох номера на стаята, имената на Ейнджъл и Луис. Да им каже какво се е случило.
— Ама разбира се. Какво друго мога да направя?
Обърнах очи назад, изгледах четирите ченгета. Мълчаха и ни гледаха.
— Знаеш ли, Боб, мисля, че наистина няма нужда за друго.
После се качих в черно-белия полицейски автомобил и Ронсън потегли към управлението в Скарбъро.
25
Отведоха ме в стаята за разпити в сградата на управлението. Останах там, докато чакахме да дойде Ейми Прайс. Отново имах странното усещане, че вървя по стъпките на Мерик. Хансън искаше да ме отведе в Грей, но научил за случилото се, отнякъде се появи Уолъс Макартър и се застъпи за мен. Чувах го отвъд вратата да казва, че гарантира за моя милост, и да увещава Хансън да не стига до крайности. Чувствах неимоверна благодарност към този мъж — не толкова за това, че поне засега ме отърваваше от неприятното пътуване до Грей с Хансън, а по-скоро заради готовността си да ми повярва, когато и той самият би могъл да има своите съмнения.
В помещението нищо не се бе променило, откакто Мерик бе седял на същия този стол. Същите бяха дори и тебеширените драсканици на приличното на миниатюрна черна дъска табло за съобщения на стената. Белезници не ми сложиха, а Конлоу ми донесе кафе и стара поничка. Главата ме болеше, повече ме занимаваха обаче други мисли: струваше ми се, че в къщата по-рано бях говорил повече от нужното. Все още не можех да знам със сигурност какво точно е направил Мерик, макар и да имах вътрешното убеждение, че в краен резултат налице е труп. А междувременно, без да се замислям, бях признал или поне на практика така излизаше, че пистолетът ми е бил използван при извършването на престъпление. Ако Хансън решеше да играе грубо и да ми предяви обвинение, щях да се озова зад решетките с доста малка вероятност за излизане под гаранция. Най-малкото би могъл да ме задържи в ареста дни наред, оставяйки Мерик да си разиграва коня с моята десетка подръка.
Така измина близо час насаме с подобни нерадостни мисли, сетне се появи Ейми Прайс в черна пола и жакет, а под него бяла блузка. Скъпата кожа на куфарчето й блестеше мътно, самата тя бе елегантна и повече от делова. Изгледа ме и заяви, че изглеждам ужасно.
— Имате ли представа какво става? — запитах я в ответ.
— Единствено разбирам, че разследват случай на фатално прострелян. Мъж. Очевидно са на мнение, че може би сте в състояние да им помогнете с някои подробности.
— Например как съм го застрелял.
— Обзалагам се, че сега сте доволен, задето сте запазили визитката ми — рече тя.
— Аз пък мисля, че онази среща ми донесе лош късмет.
Тя ме изгледа.
— Я по-добре ми разкажете всичко поред.
Започнах от началото на вечерта, сетне появата на Мерик в къщата и чак до качването на колата при Ронсън. Нищо не пропуснах, единствено премълчах за онези гласове, дето постоянно ги чувах. Нито пък за проявеното от самия Мерик показателно безпокойство. Нямаше нужда Прайс и за тях да знае.
— Имах ви за по-умен — рече тя, когато свърших. — И децата знаят в какви случаи на ченгета се отговаря само в присъствието на адвокат.
— Изморен бях, главата ме цепеше — оправдах се аз и веднага си дадох сметка колко ли патетично звуча.