— Фургонът на Демаршън бе буквално тъпкан с компютърна техника — обади се Конлоу. — Смятаме, че има връзки с бостънската организирана престъпност. Изглежда, че е поддържал разни уебсайтове за компаньонки.
— За италианците ли работеше?
— Ами. За руснаци.
— Охо, опасни хора.
— Така е. Вървят и приказки, че не става дума само за компаньонки.
— И за деца ли?
Конлоу отново извърна очи към Хансън, но той бе вече потънал в добре заучено мълчание с неподвижно лице.
— Казах, че са приказки, черно на бяло няма. А без улики няма как да вземем заповед за пълна проверка. И по-рано работехме по това, опитвахме да намерим път към списъците на клиентите, но тези неща стават бавно.
— Е, излиза, че сега проблемът ви е разрешен — рекох аз.
— Вие сигурен ли сте, че никога не сте чували за Демаршън? — пак ме захвана Хансън. — Той е от онези типове, дето не бихте имали проблем с куршума в главата и край.
— И това какво би трябвало да означава? — запитах аз.
— Че не е за пръв път, дето ваш пистолет прави дупка в някого. Колко му е да сте решили, че Демаршън напълно си го е заслужил?
Почувствах ръката на Ейми по крака си под масата. Предупреждаваше ме да не се хващам на Хансъновите капанчета.
— Щом искате в някаква измислица да ме обвините, хайде, давайте — рекох аз. — Иначе си трайте, защото само въздуха хабите.
Обърнах се към Конлоу и запитах:
— Раната от пистолета единствената по Демаршън ли е?
Конлоу, разбира се, не отговори. Нямаше как, така поне си мислех. Иначе щеше да издаде и малкото, което биха могли да използват срещу мен. Само че аз не млъквах.
— Ако Мерик го е измъчвал, преди да стреля, тогава е възможно Демаршън преди смъртта си да му е казал някои неща, които дават насоки на търсенето му.
— Че какво би могъл да знае Демаршън? — запита Конлоу.
Сега тонът му бе коренно променен. Може би не е бил убеден в някаква си моя вина още от началото, нямаше как да зная това, но сега поне разпитът отстъпваше място на разговор, в който двама души мислят на глас. За беля на Хансън това не му хареса, а на глас измърмори нещо от рода на „глупости“. И макар че той би трябвало да е шефът тук, Конлоу му отправи предупредителен поглед. Но омерзението в другия отново пламна, той не направи опит да го потисне, вероятно нямаше и да го направи, преди да е напълно лишен от избор. И отново се опита.
— Глупости! — повтори той високо. — За вашия пистолет говорим. Вашата кола е видяна от очевидец да се отдалечава от местопрестъплението. Вашите пръсти са…
— Хей! — викна Конлоу, изправи се рязко и тръгна към вратата, давайки да се разбере, че колегата му трябва да излезе с него.
Хансън дръпна стола назад с отвратително скърцане по пода, изправи се и го последва. Вратата се затвори.
— Този човек май не е ваш почитател? — тънко се усмихна Ейми Прайс.
— До днес изобщо дори не съм го и познавал. Щатските ченгета отдавна не си падат по мен, този обаче е терминално настроен.
Тя се засмя.
— Ще трябва май да си вдигна хонорара. По вас никой не си пада.
— Рискове на занаята — свих рамене аз. — Как стоим сега?
— Сравнително добре, като не се брои неспособността ви да си държите устата затворена. Хайде да приемем, че Мерик е използвал вашия пистолет, за да убие Демаршън. Единственото, с което те разполагат, е балистична експертиза и никаква пряка връзка с вас извън кутията с патроните. Не е достатъчно за каквото и да е обвинение, не поне и преди да имат пълно балистично съвпадение или пръстов отпечатък на гилзата. Дори и при това положение пак не виждам ентусиазъм от страна на окръжната прокуратура. Освен ако, разбира се, междувременно полицията не излезе с нови улики, дето по категоричен начин ви свързват с местопрестъплението. Така или иначе няма да имат затруднения относно заповедта за обиск в дома ви, затова сигурно бяхте прав сам да им предложите кутията с патроните. Ако, не дай Боже, нещата се влошат, този жест ще бъде от полза пред съдията — ще настоявам, че сте сътрудничили още от самото начало. Ако са се добрали до пистолета обаче, е… тогава ще се изправим пред реални затруднения.