— Че защо бих оставил оръжието си на местопрестъплението?
— Знаете отлично, че те такава логика няма да използват. Достатъчно ли е, за да ви задържат в ареста, тогава ще си действат и окото им няма да мигне. Ще изчакаме, ще видим. Разполагат ли с пистолета, тутакси ще ни затегнат в примката. Други са прогнозите ми обаче, като гледах как по едно време между вас с Конлоу почти симпатия се създаде.
Тя почука с писалката по масата.
— И той май не харесва Хансън кой знае колко.
— Конлоу е свестен, само дето не смятам и той да е изключил напълно възможността, че не съм в състояние да застрелям човек като Демаршън. Може би просто смята, че ме бива да прикривам по-добре следите си, след като наистина съм го убил.
— А вие щяхте да го изчакате и той да хване пистолет в ръката, нали? — светнаха очите й за миг. — Боже мой, и това ако не е както в Дивия запад едно време.
Премълчах, минутите минаваха. Петнайсет. Двайсет. Трийсет.
Ейми погледна часовника си, поклати глава.
— Боже, какво ли правят толкова време?
Тъкмо се канеше да стане и да излезе да проверява какво ги бави, когато чух познат звук. Отвън залая куче. Звучеше ми много подобно на Уолтър.
— Струва ми се, че е моето куче — казах й аз.
— Довели са ви кучето ли? За какво, може би като очевидец? — изведнъж се усмихна Прайс.
Вратата се отвори, влезе Конлоу, изглеждаше облекчен, почти весел.
— Е, откачихте се — рече той. — Ще ви помолим една декларация да подпишете, сетне сте свободен да си ходите.
Прайс се опита да прикрие изненадата си, не успя. Излязохме заедно с Конлоу навън. В преддверието бяха Боб и Шърли Джонсън. Боб стоеше прав, държеше Уолтър на каишка. Шърли бе седнала на пластмасов стол, а инвалидната й проходилка с колелцата стоеше опряна на стената до нея.
— Възрастната дама заяви, че не може да спи нощем — прокашля се Конлоу. — Болят я ставите, часове наред стои пред прозореца. Видяла е, значи, онзи тип да напуска къщата някъде около три часа, сетне отново да се връща в пет. Подписа клетвена декларация, че колата ви не е излизала от гаража, вие не сте напускали дома си. Откъслекът три-пет часа покрива времето на смъртта на Демаршън.
Усмихна се криво, добави по-тихо:
— Хансън е бесен. Много му се харесвахте в ролята на убиец.
Сетне усмивката му изчезна.
— Вие от подобен съвет нужда нямате, но ще си го позволя. Пистолетът ви е в Мерик. С него е убил Демаршън. На ваше място бих се опитал да си го прибера, преди да е затрил още някого. Междувременно бих ви посъветвал също да си пазите имуществото по-добре.
Извърна се и се отдалечи. Приближих се към Джонсънови да благодаря. Съвсем предсказуемо Уолтър се разбесня. Радваше се животинката, че ме вижда, усещаше, че съм имал неприятности. Още около час се наложи да пиша въпросния документ, сетне поехме към дома. С колата на Ейми Прайс. Джонсънови си бяха тръгнали с Уолтър още преди това, и то главно защото адвокатката отказа да вози кучето в нейния автомобил.
— Някакви вести около прехвърлянето на Анди Келог? — запитах аз.
— Опитвам да уредя насрочването на съдебно заседание през следващите няколко дни.
— Разпитвахте ли го за татуировката?
— Да, рече, че не помни да е имало дати или изобщо числа. Единствено е запомнил орловата глава.
Изругах наум. Това означаваше, че връзката на Роналд Стрейдиър нямаше да свърши работа. Още една възможност за информация отиваше на кино.
— Иначе Анди как е?
— Възстановява се. Носът му все още е зле.
— А психически?
— Говореше ми за вас. И за Мерик също.
— Нещо интересно каза ли?
— Смяташе, че Мерик ще ви убие.
— Ами, право да си кажа, не е бил далеч от истината. Само че такава възможност имаше. Мерик не се възползва от нея.
— Това не означава, че по-късно няма да му дойде нов акъл. Не мога да разбера с какво толкова много му пречите.
— Той е отмъстител. Не търпи друг да му се изпречва на пътя, да отнема възможността му да получи възмездие.
— Дава ли си сметка, че дъщеря му сигурно е мъртва?
— Мисля, че да. Само че не му се иска да си го признае. Иначе вътрешно съзнава, че истината за съжаление е точно такава.
— А вие какво мислите — мъртва ли е?
— Да.
— Тогава какво смятате да правите сега?
— Налага ми се да посетя един друг адвокат. Сетне ще хвана пътя към Джакман.
— Двама адвокати за един ден. Само се погледнете на какво дередже сте…