Внезапно реших да рискувам. Ще си поставя главата направо в устата на лъва, защо пък не? Завъртях телефона, казах на жената отсреща, че съм на път към кантората на шефа й. Тя не отговори нищо, но нямаше и защо. Сигурен бях, че Колекционера ще научи за обаждането ми достатъчно бързо.
Помещенията на фирмата „Елдрич и съдружници“ бяха все така затрупани със стара хартия. Нови лица нямаше. Нямаше го и Елдрич.
— Не е тук — враждебно рече секретарката.
Косата й бе в същата бухнала прическа и все така черна, само че този път блузата бе в тъмносиньо с бяло жабо. На верига около врата й висеше прекалено голямо разпятие. Внезапно ми заприлича на пастор, дето е навит и лесбийки да венчава.
— Много бързахте да ми затворите — ехидно продължи тя. — Иначе щях да ви кажа да не си губите времето да идвате чак дотук.
— Кога очаквате да се върне?
— Когато се върне, тогава. Аз съм му секретарка, а не душеприказчик.
С тези думи постави пореден лист хартия в старата си електрическа машина и зачатка ново писмо. Цигарата не помръдваше от ъгъла на устата й. Усъвършенствала бе изкуството да подръпва от нея, без да я вади от устата чак до мига, когато пепелта застрашително се накланяше към някоя от множеството купчини хартия наоколо. Опасността от фатален огнен инцидент тук бе все така въпиеща, госпожата, изглежда, все така готова за среща със Създателя си. Ако, разбира се, той пък бе склонен да я приеме.
— Може би не е зле да му се обадите и да съобщите, че съм тук — обадих се след около минута-две неудобно мълчание.
— Той не използва мобилен телефон. Не ги харесва. Твърди, че от такъв рак се хващало — присви тя очи към мен. — Вие имате ли?
— Имам.
— Е, хубаво.
И отново зачатка на машината.
Отново огледах потъмнелите от дима и никотина таван и стени.
— Обичам местата, където се спазва хигиената и безопасността на труда — рекох и седнах на съседния стол. — Щастие носят. Ще почакам.
— Не и тук — сопна се тя. — Ще затваряме за обяд.
— Не е ли раничко?
— Тежък ден имам. Краката вече не ме държат от работа.
Тя завърши писмото, грижливо измъкна листа от валяка. Посланието замина при цял куп събратя в метална кутия. Нямаха вид на очакващи изпращане. По-долните в купчината направо жълтееха от старост.
— Вие тези май не ги изпращате, а? — посочих с пръст към тях.
— Някои клиенти умират — каза тя. — Сетне тяхната документация отива в разни хранилища.
— То и тук човек може да умре, заровен под тези хартиени планини, за пожар изобщо да не споменавам… — мъдро отбелязах аз.
Тя стана от стола, без да ми отговори, пресегна се към скърцащата от старческа немощ дървена закачалка, оттам свали неугледно маслиненозелено горно палто.
— Трябва да си тръгвате — рече през зъби. — И без това чувството ви за хумор доста ми идва.
— Ще се върна след вашия обяд.
— Както желаете.
— Да ми кажете приблизително в колко часа?
— Не знам. Може и дълго да отсъствам.
— Ще ви чакам.
— Чакайте си.
Отвори вратата, изчака да изляза, заключи след себе си с голям меден ключ, който държеше в чантата. Последва ме по стълбището, заключи два пъти и долната врата. Отвън с пъшкане се натовари в ръждив кафяв кадилак, паркиран встрани. Моята кола бе на отсрещната страна на улицата. Нямаше какво друго да правя, освен и аз да похапна нещо междувременно, с надежда Елдрич да се появи отнякъде. Пък в краен случай — писне ли ми — ще си хвана пътя за дома. Но дори и да се върне, не той бе главната причина за идването ми тук. Интересуваше ме човекът, който плащаше сметките, но нямаше гаранция, че Елдрич охотно ще ми разкаже за него. А да го насилвам не бих се опитвал. Е, бих могъл, но ми бе трудно да се видя в ролята на страшника, дето разтърсва стария адвокат, сграбил го за реверите. Току-виж се разпаднал на прах в ръцете ми, какво ли ще правя тогава?