Той седна в сепарето, изчаквайки приближаването ми. Наложи ми се да потисна ужасно силното вътрешно желание да се извърна и да тръгна обратно навън, към слънчевата светлина на улицата. Нечестив. Думата сама се пръкна в съзнанието ми, загорча като покачила се в гърлото ми жлъчна течност. Почти я почувствах да се върти полуартикулирана, докосва устните ми. Нечестиво същество.
Стигнах до сепарето, а Колекционера я каза на глас.
— Нечестив, а? — рече той и ме погледна в очите.
Произнесе думата, сякаш я опитва на вкус, както се прави с непознато ястие, когато човек не е сигурен ще му хареса или не. Отвори уста, опипа боядисания си от никотина език и махна от него парченце тютюн, като че то бе дало форма и измерение на думата, а сетне я бе изхвърлило навън. Зад него имаше огледало, виждах плешивото петно на темето му. Стори ми се леко сплеснато, сякаш някога в далечното минало бе получил тежък удар там, достатъчно силен, че да остави съществен отпечатък върху черепа, а може би и да го счупи. Запитах се кога ли се е случило това — може би през ранното детство, когато костите са по-крехки, черепната кутия — по-мека? Сетне се опитах да си представя това същество като дете и установих, че ми е невъзможно.
Той махна с ръка към седалката срещу него, давайки да се разбере, че трябва да седна. Вдигна ръка над масата, опипа въздуха леко с пръсти, потри ги един в друг, както правят рибарите, когато изпробват колко е обтегната кордата. Келнерката прие жеста като повикване, което вероятно бе точно така, и пристигна бавно, неохотно, опитвайки да си наложи усмивка, дето лицевите й мускули почти не бяха в състояние да възпроизведат. Избягваше да гледа Колекционера, стараеше се да задържи поглед върху мен, дори застана странично към него в опит може би да го изключи от обхвата на периферното зрение.
— Какво да бъде за вас? — запита тя и ноздрите й потръпнаха, а стисналите химикалката над тефтерчето пръсти побеляха от напрежение.
Неспокойно ме изчакваше да отговоря, с извърнати леко надясно очи и глава, а усмивката й, направила героичен опит да оцелее, направо помръкна. Загледан в темето й, Колекционера се ухили, а келнерката направи гримаса, смръщи се и махна с ръка над косата си, сякаш досадна муха да прогони. Устата на Колекционера се раздвижи, устните оформиха безгласна дума. Прочетох я на тях.
Курва.
Размърдаха се и устните на келнерката, същата дума оформиха. Курва. Тя тръсна глава, опитвайки да отхвърли обидата, сякаш насекомо полази в ухото й.
— Не — задави се тя. — Това просто…
— Кафе — рекох доста по-високо. — За мен само кафе.
Това я върна в реалността. За миг се опита да продължи фразата, да протестира срещу чутото или може би въобразеното. Сетне сама преглътна думите. От усилието очите й се насълзиха.
— Кафе за вас — повтори тя, записа в тефтерчето, а ръката й ситно трепереше, стори ми се, че ей сега ще се разплаче. — Ами да, ей сега ще ви го донеса.
Усещах обаче, че няма да се върне. Запъти се направо към бармана и му зашепна нещо. Сетне тръгна към кухнята, като в движение развързваше престилката. Вероятно там някъде отзад имаха тоалетна за персонала. Ще влезе в нея и на воля ще се наплаче, а когато сълзите пресъхнат и треперенето спре, ще събере сили отново да се върне при клиентите. Може би ще опита да запали цигара, но ще й се догади, миризмата ще й напомни за мъжа в сепарето, същият, дето хем е там, хем го няма. Неприсъстващ присъстващ, облечен в овехтели дрехи, умее да е незабелязан, незабележим.
Стигна до подвижните двойни врати на кухнята и там нещо я накара да се извърне и да хвърли бърз поглед към него, а в очите й, примесени, блеснаха страх, гняв и срам. Това бе за секунда, после тя се скри.
— Какво й направи? — запитах аз.
— Направил ли? — говореше тихо, в гласа му прозвуча непристорена изненада. — Нищо не съм й направил. Тя е такава, каквато си е. Жена без морал. Просто й напомних за това.