— Някои грехове са така ужасяващи, че за тях прошка няма. А душата на грешника е завинаги загубена. Завръща се при Създателя, а Той постъпва с нея както намери за добре. Какво остава от грешника? Една празна черупка, съзнание в немилост.
— Празни човеци — неволно рекох на глас и нещо в тъмните сенки сякаш откликна на моите думи, досущ като реагиращо на името си куче.
— Но да — обади се Колекционера. — Сравнението е напълно подходящо.
Огледа се, сякаш преценява хората на бара, но взорът му се плъзна не по тях, а в пространствата помежду им. Съзираше движение там, където би трябвало да има само празнота, различаваше форми без истинско съдържание. След малко отново заговори, сега тонът му бе абсолютно различен. Звучеше загрижено, почти съжалително.
— А кой реално би могъл да ги съзре, ако, да речем, те наистина съществуват? — запита той. — Може би деца с изострена чувствителност, изоставени от бащите си, треперещи за съдбата на майките си? Свети хора, дето имат усета и благословията за това? Но ти в тези категории не попадаш.
Измери ме с очи отново, лукаво примига, измляска с уста.
— Ти защо виждаш онова, което за другите е невидимо? На твое място сериозно бих се разтревожил.
Облиза устни, но езикът му бе сух и не ги навлажни. Изглеждаха дълбоко напукани, със стари полузарасли ранички, тук-таме открита червена плът.
— Човеци празни, дааа — повтори думите, проточи последната. — Ти такъв ли си, а, господин Паркър? В крайна сметка нещастието дири другари. Винаги може да се намери място и за теб сред нашите редици, хе-хе-хе…
Смехът премина в кикот, устните се разтегнаха, стара раничка се отвори, изби капка алена кръв, а той я облиза.
— Но не, на теб ти липсва подходящият… дух, току-виж оказало се, че други са по-подходящи за ролята. Други, да. По делата им ще ги познаете.
И се изправи да си ходи. На масата остави двайсетдоларова банкнота за неизпитото си питие, което приличаше на „Джим Бийм“, така и миришеше. Как се бе появило, кога му го бяха донесли, така и не разбрах.
— Щедър бакшиш за нашата келнерка — рече той. — В края на краищата ти смяташ, че си го е заслужила, нали?
— Тези хора ли са единствените, които търсиш? — запитах вместо отговор.
Исках да зная дали има и други. А може би и аз бях сред осъдените?
Той наклони глава, заприлича ми на сврака, взряла се в облян от лунна светлина бляскав предмет.
— Не съм спирал да диря — отговори той. — Много са онези, дето имат да отговарят. Много.
Направи стъпка встрани от масата, каза през рамо:
— Може би пак ще се срещнем. Било за добро, било за зло. Почти е време да действам, а донякъде ме тревожи мисълта, че току-виж решил си в гръб да ме захапеш. Но знай — в името на най-доброто би било да намерим начин на този свят съвместно да съществуваме. Убеден съм, че удобни форми за това ще се намерят, ще стане сделка.
Закрачи към вратата, сенките го последваха покрай стените. Зърнах ги в огледалото, размазано бяло на черен фон, пълзят като кълбета мъгла. По същия начин навремето бях съзрял лицето на Джон Грейди в огледалото, ревеше отчаяно, прокълнат завинаги.
Плика видях чак когато вратата се отвори и слънчевата светлина нахлу за миг. Колекционера го бе оставил на седалката срещу мен. Наведох се, почти го грабнах. Беше тънък, незапечатан. Отворих го, ръцете ми леко трепереха. Вътре имаше черно-бяла снимка. Положих я на масата, в същото време вратата се затвори, сега светлината бе кът, идваше единствено от мъждукащите тела по стените. Беше моята къща, отгоре й сгъстяващи се облаци, двама мъже стоят край кола в алеята отпред. Единият висок, чернокож, заплашително втренчен в обектива. Другият — по-дребен, бял, поразмъкнат и усмихнат.
Замислих се, втренчен във фотографията. Мина може би минута, прибрах я в плика, сетне в джоба на сакото. Откъм кухнята се зададе келнерката. Очите й бяха зачервени. Погледна ме, усетих жилото на вината в очите й. Станах и напуснах. Зарязах бара, Елдрич, секретарката и пълното със стара хартия помещение. И имената на мъртвите също. Всичко остана зад мен. Повече и не се върнах.
Докато се движех на север, Мерик бил зает с неговата си работа. Към дома на Ребека Клей отивал. По-късно, когато историята завършила с пушечни изстрели и кръв, един от съседите си спомнил за присъствието му. В момента обаче едва ли някой е знаел къде се намира. Това при него бе същинска дарба — способността при необходимост с околната среда да се слива, внимание да не привлича, като невидим да се движи. Видял двамата огромни по ръст мъжаги в още по-големия им камион, съзрял и колата на третия мъж, паркирана зад къщата, празна. Вероятно мъжът се намирал в дома. Мерик бил сигурен, че ще се справи с него, само че това би означавало ненужен шум да се вдигне. Току-виж другите двама довтасали. Смятал, че и тримата е в състояние да убие, но все пак рискът бил прекалено голям.