Едрият бабаит се наведе от стола, потупа вестника на Ейнджъл с пръст.
— Хей, приятел, ти наред ли си, а?
— О, да, напълно — отвърна Ейнджъл.
— Ами да, на бас се ловя — захихика зелената фланелка и направи доста циничен жест с пръст и уста. — Сигурен съм, че си екстра…
Намекът бе повече от ясен и гаден. Този път хихикането избухна в силен смях, закиска се и другият, все едно кутрето залая с голямото куче. Ейнджъл продължи да си чете вестника.
— Хей, аз нищо особено не искам да кажа — обади се едрият отново. — Само малко така се майтапим…
— Виждам — отвърна Ейнджъл. — Отдалеч личи, че си особен майтапчия. Пълна програма, а?
Усмивката на едрия замръзна, сарказмът го жегна.
— О, а това какво би трябвало да означава, а? — наежи се той. — Ти проблем ли имаш, бе?
Ейнджъл отпи от бирата, затвори вестника, въздъхна. Агресивният тип скочи от столчето, пристъпи към него, дребният тутакси се присъедини, също накокошинен. Ейнджъл протегна ръце напред, кротко възпря двамата с длани в гърдите. Барманът правеше героични усилия да не се меси, виждах, че бе отстъпил назад, следеше сценката в огледалото. Млад беше, но стопроцентово бе виждал фатални свади — алкохол, невъздържани приказки, повод за сбиване, оръжия и мирис на кръв. Комбинация с пълна гаранция да събуди най-ниски страсти в невежите.
— Я си разкарвай шибаните ръце от мен! — крясна едрият. — Въпрос ти зададох — проблем ли имаш, бе? Тебе те питам, то се вижда, че си го имаш. Казвай к’ъв ти е проблемът, а?
Пристъпих още крачка, а Ейнджъл сякаш се замисли, сетне каза:
— Ами да, гърбът ме наболява, пък кой ли ми е виновен, като съм се заврял в баш селянията сред галфони с пушки.
Тази приказка още повече ядоса, но и обърка бабаита.
— К’во, к’ви галфони? — запита той, опулен, думата му бе неизвестна.
Ейнджъл имитира физиономията му насреща, сетне се тупна по челото.
— Да, бе, сега загрях! Ти ме питаше проблем с тебе дали имам — рече, пък махна с дясната ръка в жест на отрицание. — Ама никакъв, обаче моят приятел отзад май има, и то голям.
Зелената тениска се извърна бавно, а приятелчето му се измъкна за секунди, отстъпвайки мястото на Луис, който вероятно бе влязъл малко след мен, но пък бързо се бе ориентирал какво става. Сега двамата стояхме почти един до друг, но изпъкващата фигура определено бе високият чернокож и елегантно облечен Луис.
— Е, как си ти? — запита той бабаита.
Онзи изгледа Луис и мислено опита да прецени опциите. А те определено не изглеждаха добре. Едната сигурно означаваше доста болка и Бог знае какво още, другата — унижение, и то пред свидетели. И направи избора — по-добре известно унижение, отколкото физически риск.
— Добре съм — отвърна кротко и сведе очи.
— Значи всички сме доволни, нали така?
— Ами да.
— А пък то в съседство и вечерята ще я сервират скоро. Ти гладен ли си?
— Ами гладен съм.
— Е, бягай тогава да не изпуснеш попарата. Не бива без нея, нали така?
— Не бива.
Опита да заобиколи Луис, но се бутна в тезгяха, изчерви се силно, заобиколи и мен, закрачи към масите с пейките, без да се обръща. Дебелото му приятелче вече се бе спасило.
— Чудно местенце си избрал да отседнем — рекох на Ейнджъл. — Май малко повече идва тестостеронът и току-виж наистина си загазил, ама иначе шик, нали?
— Аре стига бе — изпъшка Ейнджъл. — Вие къде се бавихте толкова, а? Какво да прави човек сам по нощите, кажи ми? Тук става тъмно за секунди, сякаш някой с шалтер гаси светлината. А в шибаните стаи дори и телевизор няма.
Поръчахме на бармана сандвичи и пържени картофи, предпочетохме да не сядаме при компанията ловци по пейките, защото току-виж станала сериозна дандания. Настанихме се на маса встрани от тезгяха.
— Откри ли нещо? — запитах Ейнджъл.
— Едно нещо разбрах, и то определено ясно — никой не ще да говори за Галаад. Малко повече успях да измъкна от едни бабички, дето се грижат за гробището. Според тях каквото и да е останало от Галаад, сега се намира на частен имот. Човек на име Касуел купил земята преди петнайсетина години заедно с още петдесет акра гори наоколо. Днес живее някъде наблизо. Всъщност още от самото начало е там. Гости не кани. Не е ротарианец. Поразходих се из околността. Видях ограждения, надпис „Частна собственост. Влизането забранено!“, порта с голям катинар. Очевидно не обича ловците, нито пътуващите търговци. Изобщо неканени гости не търпи.
— Мерик дали е ходил там?
— И да е ходил, никой не го е виждал.