— Може би са се срещнали с този Касуел?
— Е, има само един начин да се провери.
— Ами да.
Метнах бегъл поглед към хранещите се ловци. Двамата, дето се бяха заяждали с Ейнджъл, седяха встрани, в ъгъла и отделно от другите, ядяха с наведени глави, а пред тях стояха няколко чаши с бира. Лицето на едрия все още червенееше. Навсякъде бяха опрени пушки, чуваха се бойки гласове и закани кой колко звяра ще тръшне, лееше се алкохол. Духът на мачизма тук бе определено силен. Ситуацията не беше добра, ама никак.
— Твоите приятелчета от бара… — започнах аз, Ейнджъл ме пресече.
— Фил и Стийв. От Хобокън.
— Няма да е лошо да ги разкараме, преди да са се донапили и предприели някаква дивотия.
— За мен ще е удоволствие — отвърна Ейнджъл, Луис премълча.
— Я чакай малко… ти откъде им знаеш имената?
— Пусти стари навици, човек не може да се отърси… — поруменя Ейнджъл и измъкна два портфейла от джобовете на якето.
Ханът с комплекса постройки към него бе построен около неголяма падина. Барът с ресторанта и рецепцията бяха на по-високото близо до пътя, а стаите за гости и няколко подобни на бунгала едностайни хижи на по-ниското към дъното на дола. Вече знаех в коя са двамата хомофоби. Бях зърнал ключа им с табелката и номера, оставен на бара още докато подкачаха Ейнджъл. Стаята бе номер 14.
Двамата станаха от масата около петнайсет минути след като привършиха яденето. По това време Луис и Ейнджъл вече бяха излезли. Онези вървяха към вратата с наведени глави, но не бе трудно човек да усети кипящия в тях гняв. Бяха погълнали по няколко бири с яденето и след него и бях сигурен, че ще глътнат и още по нещо. Само въпрос на време беше, преди да тръгнат да отмъщават за унизителното си поражение на бара.
Температурата бе паднала рязко заедно с настъпването на нощта. Беше направо мразовито, а сутрешният скреж по сенчестите места бе замръзнал. Двамата вървяха бързо към стаята, вдигнали яките на якетата, устите им бълваха бели облачета. Отпред крачеше едрият, отзад притичваше брадатият. Аз ги следвах отдалеч.
Влязоха в стаята само за да заварят ловните си карабини разглобени, оставени на части по пода. Край тях стояха пътните им чанти с нахвърлян в тях багаж и лични вещи. Непосредствено до вратата вляво стоеше Луис. Ейнджъл бе седнал на масата. Фил и Стийв застинаха на място, изумени. Бабаитът Фил от Хобокън изскърца със зъби, отвори уста, сетне зърна пистолетите в ръцете на неканените гости. И веднага я затвори.
— Нали знаеш, че тук няма номер 13? — обади се Ейнджъл, обръщайки се към Фил.
— К’во? — недоумя едрият ловец.
— Казах, че тук номер тринайсети няма. Номерата вървят до 12 сетне скачат на 14, защото 13 е фатално число и никой не ще да има стая с такъв номер. Обаче тази стая пак си е тринайсета поред, значи реално вие сте в номер 13. Фаталния. И затова вадите кофти късмет.
— Че защо? — предизвикателно запита Фил, в който гневът вече надвиваше над здравия разум най-вече заради изпития алкохол. — К’во от това, че в стаята ни се набутали двама говнари, решили да се дървят на който не бива. Вие ще извадите кофти късмет, щото си нямате и представа с кого се ебавате.
Стийв обаче нерешително пристъпи от крак на крак и кротичко се прокашля. Изглежда, бе по-трезвен, пък и по-разумният от двамата. Не беше трудно човек да си направи простата сметка, че не става да се репчиш на двама с оръжие, когато ти самият си с голи ръце, а карабината ти лежи на пода, разглобена на части.
Ейнджъл измъкна портфейлите от джоба и ги размаха насреща им.
— Не е вярно, че си нямаме и представа — ухили се той. — Ето на, тук всичко е показано. Къде живеете, къде работите. Ето как изглежда жената на Стийв, а пък Фил май е разделен с майката на децата му. Тъжна работа, а, Фил? Ето ги дечицата на снимката, но от майчето и следа няма. А пък ти си си мръсник и едва ли е трудно да я виним, че ти е била дузпата.
— От друга страна, вие за нас нищичко не знаете. Освен че сме тук и имаме сериозен повод да сме обидени от големите ви гадни усти. Ето какво ще правим: събирате си боклуците, качвате се на колата и потегляте на юг. Приятелчето с брадата ще кара, защото ти, Фил, си ударил повечко бири от него. Ще минете, да речем, стотина мили, чак тогава ще си потърсите място за пренощуване. Наспете се добре. А утре право в Хобокън и обещавам, че повече няма да се виждаме. Винаги обаче има вероятност и пак да се срещнем, нали? Човек не може да бъде абсолютно сигурен. Току-виж ни се дослушали шлагерите на Франк Синатра, а? И ето ти извинение да се включим в екскурзия до Хобокън — родното му място. Колко му е да се отбием да ви кажем едно „здрасти“, а? Освен пък ако много ви се прииска да дойдем и сега, а?