Фил не можеше да миряса, инатът му наистина беше възхитителен. И пак зейна.
— Ние в Джърси имаме приятели — закани се той.
Ейнджъл го изгледа удивено, а в него автоматично заговори истинският нюйоркчанин.
— Боже мой, че кой може да се хвали с такова нещо? За какво, по дяволите, му е на човек на майната си в Джърси да ходи?
— Той ти казва — за пръв път се обади Луис, — че имал приятели в Джърси.
— О, да бе, да — завайка се Ейнджъл. — Ами разбира се, Фил тъпите сериали за лошите момчета от Джърси гледа и си фантазира, че му били авери. Само че новината е лоша — онзи тип хора с такива като нас не се закачат, ако разбираш какво се опитвам да ти кажа. Ти карабина имаш, на лов за елени ходиш. Ние предпочитаме пистолети като глок например, само че те не са за лов, нали? Ами прояви капка интелигентност, запитай се за какво служат.
Фил наведе глава, може би бе поизтрезнял от студа. Сетне взе решение и с пораженски глас мрачно рече:
— Хайде, Стийв, да вървим.
Тогава Ейнджъл подхвърли към тях портфейлите. Двамата събраха разглобеното ловджийско оръжие, разбира се, без ударниците, които Луис най-вероятно в гората бе захвърлил. Взеха си и саковете, закрачиха към колата. Стийв седна на волана, Фил унило се настани на съседното място. Ейнджъл и Луис се облегнаха от двете страни на вратата и само пистолетите в ръцете им подсказваха, че сцената не е приятелско сбогуване след весел съвместен гуляй. Аз бях отвън до края, оказа се, че няма нужда от моята намеса.
— И всичко това само заради някакъв си майтап на бара — горчиво рече Фил вместо довиждане.
— Не — възрази Ейнджъл. — Всичко това само защото сте истински задници, но най-вече ти.
Стийв даде газ, потегли. Луис се загледа след тях чак докато светлините на автомобила се стопиха в нощта, сетне леко потупа Ейнджъл по гърба.
— Хей, човече, не разбрах кои са хората от Джърси, дето с нас не се закачали, а? — запита той, а в очите му заиграха весели искрици.
— Не внимаваш в разговора, Луис — отвърна Ейнджъл. — Пък и на кой ли му пука за Джърси, на майната си.
Сетне се прибрахме и легнахме да спим.
31
На следващата сутрин потеглихме на север за Джакман. На старата фактория спряхме, наложи се да изчакаме — пътят бе задръстен от маневриращ ТИР. Макар че бе ноември, по фасадата й висяха разноцветни тениски, все едно бяха прострели пране да съхне. Встрани се мъдреше доста старичка черно-бяла полицейска патрулка, а на шофьорското място се пъчеше кукла. Гледката имаше символично ироничен смисъл, все едно да каже, че толкова далеч на север полицаите наистина са кът.
— Че тук ченгета никога ли не стъпват? — запита Луис.
— Доколкото си спомням, някъде през шейсетте или седемдесетте имаше един полицай.
— Само един? И к’во му се случи? Умря от скука ли?
— Струва ми се, че по тези места наистина е кротко, произшествия почти няма. Обаче все трябва да има някакъв представител на закона с функции на мирови съдия и ограничени полицейски пълномощия.
— Сигурно си проспива дългите зимни нощи.
— Ами чакай да помисля. О, да, в миналото имало убийство тъдява.
— В миналото, а?
— Доколкото съм чел, случаят доста нашумял. Застреляли човек на име Нелсън Бартли, държал пристана на реката, лодките въртял. Намерили трупа му под изкоренено дърво.
— Че кога е било това?
— Хиляда деветстотин и деветнайсета година. Тогава било много модно да контрабандират ром.
— И викаш, че оттогава насам друго сериозно престъпление тук не е било извършвано?
— По тези отдалечени места хората обичайно доживяват до късни години. Не бързат да умират, дето се казва — отвърнах аз. — Това на теб може и удивително да ти се види.
— Аз в такива среди не се движа.
— Ами да, то се знае. Ти по дълбоката провинция не си падаш, селския живот не обичаш, нали?
— Има защо — като дете в дълбоката провинция предостатъчно съм живял. И да знаеш, и тогава не ми допадаше, ама хич. Не вярвам днес нещата особено да са се променили.
До факторията имаше тоалетна на два етажа. На горната врата пишеше консерватори, а на долната — либерали.
— Твоите хора — засмях се, посочвайки долната на Луис.
— Не са моите. Аз съм либерален републиканец.
— Така и не зная какво точно означава това.
— Означава, че вярвам в правото на хората да вършат каквото си искат, стига да не го правят близо до мен.
— Мислех си, че ще е нещо далеч по-комплексно.