Да сме вървели може би петнайсетина-двайсетина минути, не повече, тогава излязохме на разчистената площ.
Повечето постройки все още съществуваха. В район, където дървото е главен строителен материал от столетия насам, Лъмли бе предпочел да използва камъни, толкова сигурен е бил, че идеалната му комуна ще просъществува вовеки веков. Къщите бяха строени солидно в различни модели и размери. От двустайни до далеч по-големи структури, където удобно могат да се поберат дори пет или шест семейства с деца. Личеше, че повечето са били разрушени, други нарочно опожарени, една обаче бе възстановена, поне до известна степен. Нов покрив й бе поставен, на четирите прозорци имаше дебели метални решетки. Предната й врата от здрав, плътен дъб беше заключена. Струваше ми се, че в комуната не е имало повече от трийсетина семейства, и то в най-силния й период. В Мейн се намират доста такива места: забравени села, постепенно обезлюдени, умиращи градчета, комуни, създадени на базата на криворазбрана, незаслужена вяра в някой харизматичен проповедник. В съзнанието ми изплаваха развалините на Санкчуари на Каско Бей, образът на пастора Фокнър, спомени за изкланото му в Арустук паство. Галаад бе нещо подобно в дълъг, позорен списък на провалени начинания, обречени на гибел по вина на недостойни, безскрупулни мъже с низки страсти.
Тук над всичко останало определено доминираше високата камбанария на Църквата на Спасителя, построения от Лъмли съперник на „Сейнт Алтъни“. Построен, но не докрай, защото се виждаше, че стените са били издигнати, също и камбанарията, но покривът не е бил сложен, служба никога не е имало. Видно бе, че това е по-скоро паметник на една човешка суета, отколкото Божи дом. А гората бе настъпила отвсякъде, за да си възвърне заграбения от човека терен. Стените бяха плътно увити с бръшлян, получаваше се впечатлението, че църквата е дело на природата. Построен с листа и филизи храм, с трева и бурени под, с дърво за табернакул, защото на мястото на олтара растеше буен кестен, разперил клони като скелетоподобните останки на налудничав проповедник, зовящ на свещен бой против светския разгул, с окапала от мраз и вятър плът, костите потъмнели под жарта на слънцето и дъждовните стихии.
Всичко в Галаад говореше за смърт, разпад и поквара. Дори да не знаех за поруганите тук деца, за умъртвените пеленачета, това място пак щеше да предизвика у мен вътрешен смут и чувството, че съм омърсен. Вярно, в недостроената църква имаше и нещо величествено, може би поради монументалните размери, но в тях нямаше красота, създаваше се впечатлението, че дори и природата е опустошена поради допира си с това място. Дъбъс бе прав в едно. Лъмли бе направил дълбоко погрешен избор за местонахождението на комуната си.
Ейнджъл понечи да пристъпи напред към църквата, спрях го с ръка.
— Какво има? — недоумя той.
— Не докосвай тези растения — отвърнах аз.
— Че защо?
— Отровни са.
Вярно беше: тук дом си бяха намерили сякаш всички пагубно отровни растения, скверни бурени, парливи цветя. Някои от тях бяха нетипични за толкова отдалечени на север райони, знаех, че не би трябвало да виреят по тези места, още повече в подобни концентрации и гъстота. Зърнах планинска лавровишна с насечената си, ръждива на цвят кора, встрани растяха непознати за мен розово-бели цветя с червени точици, приличаха на опръскани с нечия кръв парцали. Докоснах ги с дълъг клон, цветовете им се раздвижиха заплашително, реагираха на допира като жилещи насекоми, по-скоро като хапещи животни. Видях бяло змийско коренче, тъкмо цъфтеше. То пуска млечен сок, фатален било за човек, било за животно. Имаше още кървавиче и пача трева, а встрани в полузамръзнал мочур бе избуял воден бучиниш, правите стъбла сякаш кимаха, разлюлени от вятъра с острите си като зъби листа, всяка частица от тях потенциално смъртоносна. И старо биле растеше, беладона, дето човек ги среща по полетата, а не в планината, и змийско мляко, че и бодливи тръни, дори и бръшлянът бе отровен вид. Тук нямаше птици и животни сигурно и през лятото, ясно защо. На това място винаги ще бъде пусто, тихо и отровно, казах си безгласно.
Отправихме погледи към масивния купол на камбанарията, върхът й доста над околните дървета. Иззад бръшляновите листа части от сводестите прозорци слепешката се взираха в околната гора, горната част на купола — там, където би трябвало да е камбаната — зееше кухо, макар че бръшлянът се бе увил и по нея. Врати не видях, само правоъгълна празнина в основата на камбанарията и на една от страничните стени, а и прозорците тъмнееха празни. Дори най-обикновен опит човек да се доближи би предизвикал одрасквания или убождане от всички тези стъбла и листа, дето блокираха пътя. Когато се вгледах по-внимателно обаче, забелязах, че в права линия докъм дупката в църковната стена растенията бяха доста по-ниски. Някой някога бе минавал оттук, проправяйки си път сред отровната зеленина.