На изток от храма забелязах някогашна просека, изсечена в гората с брадви — в нея нямаше високи дървета, само гъсталаци и бурени. Оттам бяха пренасяли строителния материал за нуждите на комуната, обаче половин век по-късно и тази връзка с нормалния свят отвъд бе потънала в шубраци.
Върнахме се назад към ремонтираната къща. Кимнах на Ейнджъл, той извади връзка фини инструменти и се зае с ключалката.
— Бая време не е отваряна — отбеляза той, измъкна от джоба спрей WD-40, напръска процепа и пак забърника в него.
След минута и нещо се чу изщракване. Ейнджъл протегна ръка, натисна вратата, помогна си с рамо, тя се открехна навътре.
Влязохме. Имаше две стаи, и двете празни. Подът бе бетонен, очевидно правен по-късно, а не заедно с оригиналната структура. Зад гърбовете ни през отворената врата нахлу слънцето, до преди лъчите му възпрепятствани от силно замърсените стъкла на прозорците. Само че нямаше какво да осветяват, просто нямаше нищо. Луис потупа с пръст един от близките прозорци.
— Виж ти — плексиглас. Я, тук май има нещо… — рече и пръстът му полази по контура на рамката. — Някой може би е опитвал да разхлаби рамката.
Приближих се и също видях резултата от опитите на нечий остър инструмент да разбие цимента. Доникъде не бяха стигнали, но все пак проваленото усилие бе оставило следи. Луис клекна, загледан в нещо, засечено от зоркия му поглед.
— Ето, и тук погледни — обърна се той към мен.
В долния десен ъгъл на плексигласовото стъкло ясно съзрях драскотини. Наведох се още повече, за да виждам по-добре, обаче Ейнджъл ме предвари.
— Инициали — рече той. — Ето — Л.М.
— Луси Мерик — рекох на глас.
Това трябваше да е, какво друго? Други следи по стените или прозорците не открихме, макар че търсихме внимателно. Ако инициалите бяха случайни, на някое от дошла на разходка тук група деца, логично бе да има и други имена. Ама не, отлично знаех, че такава вероятност никога не е имало. Галаад не беше място за разходки, било за само дете или група деца, още по-малко доброволни.
И в този миг нещо вътрешно ми прошепна, че това е къщата, където са водили Анди Келог, а по-късно и дъщерята на Мерик. Анди Келог се беше връщал, увреден, травматизиран, но все пак жив. Луси Мерик — напротив. Изведнъж въздухът ми се стори тежък, запарен, някак си мъртъв, заразен от онова, което се бе случило в стаята. Тук е било, да — сърцето ми го казваше.
— Че защо тук? — тихо запита Луис. — Защо ще ги водят чак в тази пустош?
— Заради всичко, което се е случвало преди — отвърна Ейнджъл и проследи с пръст надрасканите в плексигласа букви.
Направи го грижливо, нежно, като възпоминателен жест. Стреснах се, напомняше за посланието на прозореца в тавана на моя дом, където бях чел написани в прахта думи.
— Стимулирали са перверзното си удоволствие, повтаряйки нещо вече случвало се в миналото. Все едно традицията възкресяват…
Думите на Ейнджъл събудиха в мен и спомен за коментарите на Крисчън: как явление като Галаад — източник на злокачествено излъчване — може да привлича и влияе върху други насилници във времето, аналогиите с т.нар. „групирани местонахождения“ и още, и още. Дали нещо подобно не е привличало вниманието на Клей към Галаад? Може би с чисто научна цел е искал да пресъздаде събитията от преди половин век… или на други да помогне да го направят? И още веднъж: може би интересът му към всичко това съвсем не е бил болезнено извратен? Ако изобщо можем да разсъждаваме в тази насока. Може би не бива да търсим вина в него? Възможно да е бил ръководен изцяло и само от професионалното любопитство на лекаря терапевт. Именно то да го е привличало към това скрито дълбоко в северните гори място. А сетне, след като го е виждал с очите си и може би почувствал атмосферата тук, последната го е обсебила психически и постепенно е намерила място и художествен израз в картините му. Като онази в кабинета на Хармън, която Мерик бе надраскал и разкъсал. Като онази, която висеше в къщата на Мейсън Дъбъс. А и тази връзка — Клей-Дъбъс — беше доста особена. Вече бях почти сигурен, че вървим по стъпките на доктор Клей в северна посока, попадаме на оставени от него следи. Кой бе изсякъл път сред отровните растения към църковната врата? Той бе възможна кандидатура за това. Но защо Клей бе подарил своя картина на Дъбъс? Или педофилът лъжеше? Клей е държал на своите произведения, това бе повече от ясно. А този жест не ми приличаше на израз на проста благодарност. Друг бе смисълът му. По-скоро наподобяваше жест на уважение, почти на обич. И това ме плашеше още повече.