— Кои сте вие, бе? — запита той.
Държеше здраво карабината в ръцете, само гласът му потреперваше, като че самочувствие можеше да демонстрира било физически, било гласово, но не и двете заедно. Имаше му нещо на този човек.
— Ловци — отвърнах аз.
— Аре бе! — подигра ми се той. — И без пушки к’во ловите?
— Хора — отвърна Луис просто.
Имах усещането, че във фалшивата самонадеяност на човека отсреща цъфна още една пробойна. Представих си тялото му под дрехите замрежено от фини пукнатини като порцеланова кукла, готова да се пръсне на хиляди дребни парченца.
— Вие ли сте Касуел? — запитах аз.
— Кой се интересува?
— Името ми е Чарли Паркър. Частен детектив съм. Тези хора са мои колеги.
— Аз съм Касуел, това тука е моя земя. Работа на нея нямате, не съм ви викал.
— Именно по работа сме тук, г-н Касуел.
— Амиии, и к’ва е тя?
— Искаме да ви зададем някои въпроси.
Дулото на оръжието в ръцете му подскочи леко, Касуел натисна спусъка. Куршумът свирна над главите ни, аз обаче трепнах неволно. Той презареди рязко, окото на карабината отново немигащо се взря в нас.
— Ама вие май не ме чувате. Не сте в позиция въпроси да ми задавате.
— Добре тогава, щом с нас не искате да говорите, ще се наложи с полицията. Изборът си е ваш.
Касуел се замисли, ръцете му нервно заиграха по карабината. Видях, че се поти, дланите му бяха мокри. Уплаших се да не стреля неволно, току-виж наранил някой от нас.
— К’ви са тия приказки за полиция, а? Аз с ченгетата проблеми нямам.
— Вие ли сте ремонтирали тази къща? — посочих с ръка постройката зад нас.
— И аз да съм, к’во толкова? Имотът си е мой.
— Странно обаче, не е ли така? Развалина да поправяш в изоставено село.
— Закон да има, дето го забранява?
— Не, няма. Обаче може да има закон срещу онова, което е вършено в нея.
Играех си с нервите на този тип — току-виж отново загърмял. Но нещо ми подсказваше, че няма да стане. Въпреки мнимата самонадеяност, професионалното оръжие и рейнджърското облекло в Касуел имаше нещо мекушаво, на току-що въоръжено фукливо хлапе приличаше.
— Не разбирам за к’во намеквате — рече той, обаче отстъпи крачка назад.
— Намеквам за онова, което е ставало в Галаад — излъгах го аз. — И за ония деца, дето са били убити.
Особена поредица емоции се разигра по потното Касуелово лице, също както в несполучливо шоу. Първо регистрира шок, сетне страх, последва го бавно, тромаво осъзнаване на факта, че всичко това е ставало в далечното, а не в близкото минало. Със задоволство констатирах последвалото успокоение, което той се опита да прикрие с непукизъм, също несполучлив. Но усетих, вече усещах, че знае. Знаеше какво се е случило с Луси Мерик.
— Аха — рече той на глас най-сетне. — Вярно е. Затова и гоня хората от това място. Откъде да зная к’ви може да привлече?
— Сигурно — обадих се аз. — А какви привлича?
Касуел се затрудни, за този въпрос готов отговор нямаше. Пък сам се бе набутал в неудобното положение. Помисли, реши да се измъкне с обичайната си арогантност.
— Всек’ви. Вас к’во ви интересува?
— А защо сте купили този имот, г-н Касуел? Странно нещо, като се досети човек какви неща са ставали тук.
— Закон против купуването на земя няма, нали? Аз цял живот тук съм живял. Земята е евтина, без пари я взех, дето се вика. Именно заради миналата си история.
— А тази история не ви ли тревожеше?
— Мен ли? Ама хич не ме е тревожела. Сега…
Не го оставих да довърши.
— Аз просто разсъждавам, защото то ясно се вижда — нещо ви безпокои, не изглеждате добре. Видимо сте стресиран, право да ви кажа. Изглежда, нощем не можете и да спите. И доста уплашен ми изглеждате.
Този път май право в десетката ударих. Истината бях налучкал, това тутакси се отрази в реакцията му. Фините пукнатини сякаш се разшириха, порцеланът се пропука още повече, ръцете му трепнаха веднъж-дваж, цевта на карабината се килна към земята. Усетих напрежението в Луис, преценяваше си възможностите, цялото му тяло се изпъна като струнка, готов да измъкне пистолета.
— Тц — поклатих глава и той безропотно се подчини.
Касуел усети какво впечатление създава. Изпъчи се отново, вдигна карабината. Пак я насочи в нас, опря приклада в рамото, примижа с едното око през мерника, щръкнал върху браунинга като извития гръбнак на дива котка. Луис издиша тихо, ядно, на мен обаче Касуел вече ми бе ясен. Фасада без реално покритие, арогантност върху най-обикновена наглост. Нямаше от какво реално да се тревожим.